Този-онзи вдъхваше с упоение дълбоко през нос, шибваше с камшик конете и подкарваше по-бързо, защото слънцето все по-разпалено припичаше, та чак на сън караше и не един от каруцарите клатеше вече отпусната в дрямка глава.
Не след много време и Липци се препълни с народ.
Защото прииждаха и прииждаха без край. Навсякъде: по улици, около вира, покрай плетища, из дворове и където вече можеше да се намери малко сянка, разпрягваха коне и оставяха коли, че на черковния площад беше такава навалица и така наблъскани кола до кола, та едва можеше да мине човек.
Липци просто се губеше в това море от хора, коли и коне.
Все по-голяма бърканица наставаше, разговори и крясъци се разнасяха над цялото село. Народът шумеше като разлюляна гора. Жените насядваха покрай вира да натопят крака, да обуят обувките си и да се притъкмят за черква; мъжете, насъбрани на купчини, се разговаряха със съседите си, а пък девойки и момци се трупаха лакомо пред бараки и сергии и най-вече пред свирещата латерна, на която някакво животно от далечни страни, облечено в червено, прилично по мутрата си на стар немец, скачаше тъй смешно и такива дяволии правеше, че си изпокапваха от смях.
Латерната свиреше усилено такава мелодия, че на мнозина краката сами се повдигаха, па като на пригласа и наредените в два реда от черковната врата до площада просяци запровличаха божяшките си песни; на самата гробищна врата седеше пълният сляп просяк, онзи, дето винаги го водеше кучето; той пееше най-разпалено и най-тънко провличаше.
Но щом камбаната удари за служба, народът изостави забавите и като отприщен поток се понесе към черквата и тъй я изпълни, че ребрата им пращяха, а неспирно прииждаха нови хора, тъпчеха се, па дори се и поскарваха, но повечето бяха принудени да останат вън и да се прислонят до стените и дърветата.
Пристигнаха и неколцина свещеници от други енории и веднага насядаха в сложените под дърветата изповедалници да изслушват изповеди, без да гледат нито навалицата, нито жегата.
Вятърът бе напълно престанал и горещината ставаше вече нетърпима, жив огън се изливаше право въз главите, но народът се натискаше търпеливо към изповедалниците, пъплеше из гробищата и напразно търсеше сянка или какъвто и да било заслон.
Тъкмо свещеникът излизаше със светите дарове, когато Ханка и Южка дойдоха, но понеже не можеха да се доближат и до входа на черквата, застанаха на открито слънце до стобора, разглеждаха из навалицата и поздравяваха познатите си с „Да бъде похвален“.
Веднага гръмна органът и започна литургия. Всички паднаха на колене, приседнаха и усърдно се замолиха.
Настана пладне. Слънцето увисна право над главите, лееше страшен врелец и всичко сякаш замря от тази горещина, нито лист трепваше, нито птичка прелиташе, нито какъвто и да било глас из полето се чуваше. Небето виснеше в мъртва тишина като нажежена до бяло стъклена плоча, а разтрептелият се като кипнала вода въздух заслепяваше, изяждаше очите. Земята пареше, пареха разгорещените стени, та хората коленичеха неподвижно, едвам дишаха и сякаш бавно се сваряваха в слънчевия кипеж.
Народът се молеше в дълбока тишина; кой с книга, кой с броеница, а някои само с голи думи и със сърдечни въздишки хвалеха бога. Тържествените гласове на органа се лееха като шумна молитва, понякога откъм олтара се разнасяше пеене или се обаждаха звънчетата, понякога загърмяваше дебелият глас на органиста и пак наставаха дълги, сякаш онемели от жегата мигове и пушекът от кадилницата излизаше през разтворената врата на черквата и омотаваше със синкава и благовонна мъгла главите на коленичилите.
Шумът на молитвите звучеше като едва уловимо и сипкаво бръмчене из нажежената тишина на горещото пладне, а на слънцето трептяха пъстри забрадки, клашници и вълненици, та целите гробища изглеждаха като посипани с цветя, покорно наведени в този свещен час пред бога, който сякаш бе скрит в пламналото слънце и в цялата тишина над света…