От време на време само някой изправяше гръб, разгръщаше ръце и въздъхваше дълбоко или нейде дете се разплакваше, или пък конско цвилене се разнасяше откъм колите.
Дори просяците утихнаха; тук-там само някой се сепваше в полудрямката си, запяваше по-силно „Радвай се, Богородице!“ и заскимтяваше за милостиня.
А жегата все повече се усилваше и слънцето тъй прежуряше, че полята и градините се бяха разгорели като огън и сякаш бели пламъци трептяха над тях.
Затишието ставаше все по-сънно, мнозина вече хъркаха здравата, мнозина климаха наколеничили, а някои излизаха да се поразведрят, та час по час нейде скърцаха геранила на кладенци.
Чак по време на шествието, когато черквата се затресе от песни, когато почнаха да изнасят хоругвите, а след тях излезе свещеникът под червения балдахин с дарохранителницата в ръце, съпровождан от самите дворяни, народът се сепна и тръгна с литията.
Камбаните забиха, песента бликна от всички гърла и отекна чак нейде до слънцето, мощна, гръмлива, сърдечна, а шествието заливаше полека белите разпалени стени на черквата като заприщена река. Червеният балдахин плуваше напред, цял в дим от кадилниците, само понякога блясваше златната дарохранителница и мигаха редиците от запалени свещи. Като птици с криле шумяха разперените хоругви над мравуняка от човешки глави, клатеха се окичените с тюл и панделки икони, камбаните радостно биеха, органът гърмеше. А народът пееше увлечено и от все сърце и с всичката си скръбна душа се възнасяше чак някъде към небесата, чак до пресветото слънце.
А след шествието, когато пак започна служба в черквата и органът пак загърмя трогателно, на гробищата настана предишната тишина, но сега вече никой не дремеше, молитвените шепоти се усилиха, въздишките станаха по-гласни, просяците вече подрънваха паничките си, а тук-там почнаха и да си приказват тихичко.
Дворяните наизлязоха из черква и напразно търсеха сянка да седнат; най-после Ямброжи разпъди селяните изпод едно дърво и наслага столове; дворяните насядаха и поведоха разговор помежду си.
Беше и дворянинът от Воля, но той не седна, ами постоянно се въртеше из гробищата и щом зърнеше някой познат липченец, спираше се и приятелски го заприказваше. Забеляза той и Ханка и веднага си проправи път към нея.
— Човека ти върна ли се вече?
— Ами още не е!
— Ти навярно си ходила при него?
— То се знае, веднага след погребението на свекър ми отидох, ама ми казаха в управлението, че след една неделя ще го пуснат, то се пада в сряда.
— Ами с гаранцията? Ще я внесеш ли?
— Рохо се грижи за това — рече предпазливо тя.
— Ако нямаш пари, аз ще поръчителствувам за Антек.
— Господ да ти заплати! — Тя се наведе до краката му. — Рохо може да я нареди някак, а ако не успее, трябва да се подири нещо друго.
— Не забравяй, че ако стане нужда, ще поръчителствувам за него.
И тръгна по-нататък към Ягуша, която беше заедно с майка си наблизо до стената, увлечена в молитвите си, а той, като не намери съответна дума, усмихна й се само и се върна при своите.
Тя го изпроводи с очи и изгледа внимателно дворянките, които бяха тъй пременени, че да се захласнеш, а такива белички в лицата и такива тънки в снагите… божичко! А пък миришеха на хубаво като от кадилница.
Те ем правеха хлад с нещо като разперена опашка на пуяк. Неколцина млади дворяни ги гледаха в очите и така се смееха за нещо, че на селяните се видя грозно.
Изведнъж нейде към края на селото затрополяха силно коли и облаци плах се вдигнаха над дърветата.
— Някои закъснели — пошепна Петрек на Ханка.
— Идат, когато всичко се свърши — подметна някой.
А други се навеждаха през оградата и любопитно оглеждаха по пътищата покрай вира.
След малко, всред крясъци и лай се показа цяла върволица от грамадни, покрити с бели чергила каруци.
— Немците са! Немците от Подлесието! — викна някой.
Истина беше.
Бяха десетина-двайсет каруци, запрегнати с яки коне; под платнищените кочии се виждаше различна покъщнина, из нея бяха насядали жени и деца, а рижи, охранени немци, захапали лули, вървяха пеши. Едри кучета тичаха отстрани, зъбеха се и лаеха понякога липченските, които дружно ги подгонваха.
Народът се спусна да ги гледа, а мнозина прескочиха оградата, за да видят по-отблизо.
Немците караха полека, като едвам си проправяха път през навалицата от коли и коне, но никой не свали каскета си дори пред черквата, нито поздрави някого. Само очите им горяха и брадите им трепереха като че ли от яд. Те изглеждаха народа надменно като някои разбойници.