— Шалварановци такива!
— Кобилски синове!
— Свински подопашници!
— Кучешко потекло!
Посипаха се прозвища като камъни.
— Е-е, кой излезе отгоре бре, немци? — викна по тях Матеуш.
— Кой кого победи?
— Страх ви е от селския пестник, а?
— Я почакайте! Днеска е събор, да се повеселим малко в кръчмата.
Те нищо не отговаряха, само шибаха конете и много бързаха.
— По-полека бе, шалварановци, панталоните ще си изпогубите.
Един от младежите замери с камък подире им, па и други почнаха да къртят тухли, за да го последват, но намериха се хора, та овреме ги задържаха.
— Оставете ги на мира, момчета, да се махне тая напаст оттука.
— Чума да ви измори, кучета протестантски.
А една от жените протегна пестници към тях и им викна:
— Дано до едни да пукнете като бесни кучета…
Най-после отминаха и се изгубиха на тополовия път, само от сенките и вдигнатия прах се носеха все по-слаби полайвания и тропот на каруци.
Такава радост обзе тогава липчени, че на никой не беше вече до молитви и все повече се струпваха около дворянина. А той, доволен много от това, заприказваше весело с този-онзи, черпеше с енфие и най-сетне каза похвално:
— Здраво ги подпушихте. Целия рояк се вдигна.
— Защото им смърдяха нашите кожуси — засмя се някой, а Гжеля, братът на кмета, рече уж загрижено:
— Не е за съседи на селяндури такъв деликатен народ, веднъж да го халосаш по главата, и се търкулва наземи…
— Някой бил ли се е с тях? — попита любопитно дворянинът.
— И още как! Нали Матеуш само бе барнал едного, че не му отговорил на поздрава „Да бъде похвален“, а той веднага се обрял с кръв и по чудо не умрял.
— Много мек народ, наглед като дъбе, ама мушнеш ли го с пестница, все едно, че възглавница си ударил — обясняваше тихо Матеуш.
— Не им провървяло в Подлесието, казват, че кравите им измрели.
— Истина, не караха нито една със себе си.
— Кобус би могъл да каже! — изпусна се един от момците, но Клемб му викна остро:
— Ти си щур като овен! Измряха от говежда болест, така да знаеш…
Потръпнаха от тайно злорадство, но никой вече зъб не обели. Ковачът се приближи и рече:
— На господин дворянина трябва да благодарите, че се махнаха немците.
— Защото предпочитам на свои да продавам, па ако ще и на половина цена по-долу — уверяваше той разпалено, като разправяше надълго и нашироко как неговите деди и прадеди винаги са били наедно със селяните, винаги с тях са вървели…
При тия думи Шикора се усмихна и рече тихичко:
— А бе то стария дворянин заповяда такива тояги да изпишат на гърба ми, та още ги помня.
Но дворянинът си направи оглушки и тъкмо тогава разправяше колко труд положил само и само да се отърве от немците; разбира се, че селяните го слушаха и политично потвърждаваха думите му, но не забравяха в душите си ония негови добрини, от които си бяха тежко изпатили.
— Благодетел, не можеш го позна какво ти мисли — мърмореше Шикора, та Клемб го дори бутна да престане.
И така си приказваха един на друг, докато едно попче в бяла одежда се запромушва към тях с табла в ръка.
— Я, струва ми се, че това е Яшо органистовия — извика някой.
Наистина бе Яшо, но облечен като свещеник, и събираше дискос за черквата. Той се поздравяваше с всички и събираше хубави волни пожертвования, защото го познаваха и нямаше как да не дадат, та всеки развързваше възелчето и пущаше някой грош, а честичко и злотувка някоя зазвъняваше между медните монети; дворянинът пусна рубла, а дворянките дадоха сребърни пари. Изпотен, почервенял от умора и твърде радостен, Яшо събираше неуморно по целите гробища, като не пропущаше никого и никому не жалеше добрата си дума, а като се натъкна на Ханка, тъй учтиво я поздрави, че тя сложи цели четирийсет гроша. Като се спря при Ягуша и дрънна дискоса, тя вдигна очи и сякаш се вдърви от почуда. И той се пообърка, каза нещо и бързо отмина.
Тя дори забрави да спусне нещо в дискоса, а само гледаше ли, гледаше след него, защото й се стори също като онзи светия, дето е изписан в страничния олтар, такъв млад, строен и хубав. Като че ли я урочаса с огнения си поглед, та напразно триеше очите си тя и току се кръстеше. Нищо не помогна.