— Ханушо… ами аз… ами…
— Още сега върви у нас! Господи, какъв срам! Хайде, върви!
— Не ща… Отдавна съм си намислил това… Защо да ви тежа, когато добри хора ще ми помогнат… Ще се помъкна с другите по света… Ще видя свети места… ще понауча нещо ново… Дори и някой грошец ще ви донеса… На̀ ти тая злотувка, купи някоя играчка за Петрушек… купи му…
Тя го хвана здраво за яката и почти го измъкна между колите.
— Още сега да вървиш у дома. Не те е срам!
— Пусни ме, ще се разсърдя!
— Скоро да хвърлиш тая торбичка, докато не е видял някой!
— Каквото си ща, това ще правя, така ами… защо да ме е срам?… Кому глада е кръстница, нему торбата е майка. — И той се откъсна от нея, мушна се между колите и конете и изчезна някъде.
Не бе възможно нито да го търси, нито да го намери в голямата навалица, на площада пред черквата.
Слънцето припичаше, та чак лъщеше кожата на човека, прах задушваше гърдите, а народът, въпреки че беше изморен и нажежен до последна жилчица, се движеше весело и вреше като в някой кипнал котел.
Латерната свиреше и се чуваше по цялото село; просяците провличаха по своему, деца свиреха с глинени петленца, кучета лаеха, коне се хапеха и пръхтяха, тъй като днес мухите особено много досаждаха; всеки приказваше, привикваше познатите си, отиваше при тях и се натискаше към сергиите, при които гъмжеше като в кошер и се чуваха тънки гласове на девойки.
Палатките с труфила чак се люлееха от навалицата на жените. Не по-малка блъсканица бе и дето продаваха колбаси, които висяха на пръти като дебели въжета. По-нататък бяха натрупани камари от хляб и симидчета. Някъде евреин викаше с шекерчета, на друго място изпод платнищените покриви се развяваха панделки и най-разнообразни върви маниста. И навред страшна блъсканица, бърканица и крясъци като в някоя хавра.
Мина доста време, докато народът взе да се по успокоява и да утихва; едни отиваха към кръчмата, други се стягаха да си вървят, а трети, изморени от жегата и от стоене на крака, се разполагаха под сянката на колите, било край вира, било на дворищата или градините, за да си похапнат и отпочинат.
Нажеженото пладне вече тъй пареше, че едвам можеше да се диша и никому не се искаше да приказва, нито дори да се движи, като и на премалелите в жаравата дървета, а понеже и из селото насядаха да обядват, току-речи, всичко се успокои. Само деца вдигаха тук-там врява и коне се дърпаха при колите.
А в попския дом свещеникът гощаваше гостите си свещеници и дворяните, през разтворените прозорци се виждаха глави, чуваха се разговори, разнасяше се звънтене на чаши и чинии, смехове и такива миризми, че мнозина преглъщаха слюнките си от тях.
Ямброжи, пременен празнично и с медали на гърдите, се въртеше постоянно в отвода и често изтичваше с вик пред къщи:
— Ще се махнеш ли, бре песоглавецо! Или ще те наложа с патерицата, та ще ме запомниш.
Но не можеше да разпъди пакостниците, които като врабци наобикаляха стобора, а по-смелите дори минаваха и под прозорците, та току ги заплашваше с дългия чибук на свещеника и кълнеше.
В това време дойде Ханка и застана при портичката.
— Търсиш ли някого? — попита той и закривуца към нея.
— Тате не си ли видял някъде?
— Билица ли? Такава жега е, че бог да те пази. Сигурно спи някъде под сенките… Брей, ячка е тоягата! — викна той пак и подгони едно момче.
А Ханка твърде загрижена тръгна направо към дома си и разправи всичко на сестра си, която бе дошла на обед.
— Ех, няма да му падне короната от главата, че е тръгнал с просяците, а пак на нас, че ще ни е по-леко, по-леко ще ни е. Такива не умират по пътищата.
— Господи, какъв срам, родния ми баща на просия! Ами Антек какво ще каже? Сега вече ще ни емнат хората на вили и мотовили и ще кажат, че сме го изпъдили по просия.
— Да лаят каквото щат. Всеки може да дрънка за другите, ама да ти помогне — никой.
— Няма да позволя тате да тръгне просяк.
— Тогава вземи го у дома си и го храни, щом се боиш да не ти падне честта.
— Ще го взема! Толко ли ти се свиди за лъжичката чорба, дето ще му даваш! Ето, сега вече разбирам, че ти си го накарала да проси.
— А у мене да не прелива? На децата от залъка ли да взема, та да го храня?
— Ти трябва да го гледаш, не помниш ли?
— Като нямам, из корема си ли да го изкарам?
— Изкарай и дай, баща ти е! Колко пъти ми се е оплаквал, че го мъчиш от глад и за свинете повече се грижиш, отколкото за него.