Ягна чуваше всяка негова дума, всяко скръцване на пода под краката му, непрестанното тракане на часовника, дори тежкото сумтене на органиста.
А Яшо разправяше такива чудни неща, че тя нищо не разбираше.
Гледаше го само, като да бе образ на светия, и гълташе всеки звук на гласа му като най-сладък мед. Той не се спираше, често изчезваше нейде в дъното на стаята и пак изливаше в светлото; понякога се изправяше до прозореца, та тя тревожно се притискаше към плета, за да не я види, но той гледаше само към осеяното със звезди небе или пък казваше нещо весело, та всички се смееха и радост като слънце светваше по лицата им. Най-сетне той седна до майка си, а малките му сестрички се закатериха по коленете му и се увисваха на врата му. Той ги прегръщаше нежно, люлееше ги, гъделичкаше ги, та къщата гърмеше от детински смехове.
Часовникът удари някакъв час и органистката рече, като подстана:
— Те край нямат приказките, а време е ти да си легнеш! Още преди съмнало ще трябва да пътуваш!
— Трябва, мамичко! Боже, колко лесно мина тоя ден! — въздъхна жално той.
Като че ли някой стисна до болка сърцето на Ягуша, та сълзи се поляха по лицето й.
— Ама скоро ще дойде ваканцията! — обади се пак той. — Свещеник-ректора обеща да ме освободи за някое време, ако нашия свещеник му пише.
— Не бой се ти, ще му пише, аз ще го помоля! — рече майката и взе да му постила на канапето, току срещу прозореца. Всички й помагаха, дори и органистът донесе едно големичко гърне и със смях го пъхна под канапето.
Дълго се прощаваха с него, като си отиваха в другата стая, а най-вече майка му, която с плач го притискаше до гърдите си и го целуваше.
— Поспи си, синко, сладко си поспи, детето ми.
— Ще си кажа молитвите и веднага ще си легна, мамичко.
Най-сетне се разделиха.
Ягуша видя как в съседната стая всички ходеха на пръсти, приказваха тихичко, притваряха прозорците и не след дълго цялата къща потъна в тишина, само и само да не пречи на Яшо да спи.
И тя искаше да си тръгне, дори бе подстанала малко, но нещо като че ли я задържа за краката, та не успя да се откъсне от мястото си. Още по-силно притисна гръб към плета, още повече се приведе и остана като омагьосана, втренчила поглед в последния отворен и осветен прозорец.
Яшо прочете нещо в една дебела книга, после коленичи до прозореца, прекръсти се, събра молитвено ръце, вдигна поглед към небето и зашепна трогателно молитвата си.
Беше вече дълбока нощ. Бездънна тишина обгърна света, във висините трептяха звезди, топъл миризлив вятър повяваше откъм полята, понякога само зашушваха листа и птичка някаква запяваше.
А Ягуша не беше вече на себе си: сърцето и като безумно биеше, очите й горяха, горяха и пълните й устни, ръцете й сами се протягаха към него и макар че се гърчеше в себе си, разтърсваше я такъв чуден, неодолим трепет, та неволно се натискаше към плета, и то с такава сила, че един от коловете изпращя.
Яшо подаде глава, поогледа се и пак продължи да се моли.
А с нея ставаше нещо непонятно; такъв огън пълзеше по костите й и я обливаше с врелец, че по чудо не крещеше от тая сладка мъка. Тя забрави къде се намира и едвам дишаше, така се тресеше и пламтеше всичко в нея. Цяла трепереше, като светкавици бушуваха в нея някакви бурни, безумни викове, някакви огнени вихри я понасяха, някакви страшни желания я разпъваха й огъваха… Искаше вече да допълзи там, близо до него, поне да докосне с уста белите му ръце, да коленичи пред него, да гледа отблизо лицето му и да му се моли като на чудотворни икона. Но тя не се мръдна, защото я връхлетя някакъв чуден страх и ужас.
— Божичко, божичко милостиви! — изтръгна се от гърдите й тихо стенание.
Яшо се изправи, наведе се цял през прозореца навън и като че ли вгледан в нея извика:
— Кой е там?
Тя замря за миг, дишането й спря, сърцето й престана да тупти; вкамени се сякаш в някакъв свещен страх, душата й потъна някъде в гърлото и изпълнена с щастлива тревога, тя се вълнуваше в очакване.
Но Яшо само погледна към портата и като не видя нищо, затвори прозореца, съблече се набързо и лампата угасна…
Нощ падна и в нейната душа, но тя стоя още дълго, вгледана в черния и ням прозорец. Хлад я прониза и като че ли поръси с бисерна роса възнесената й душа, понеже всичко, което кипеше в нея от похотливата й кръв, сега угасна и се разля като неизказана благост по жилите й. Осени я тържествена и света тишина като замислянето на цветята пред изгрев и тя изпадна в блажена молитва без думи, в която се преплиташе чудната благост на възхищенията, пресвещената почуда на душата и непонятната радост на пробуждащ се пролетен ден и се преплитаха с едрите зърна на блажени сълзи, сякаш наниз от божия милост и благодарност.