Беше делник и по улиците около вира беше пусто, само деца си играеха тук-там из пясъка и кокошки риеха из разхвърляния по пътя тор. Рано беше още, но слънцето вече здравата припичаше. Добре, че вятър поразхлаждате въздуха. Вееше той буйно, та се люлееха градините, пълни с вече червени вишни, а житата се удряха в оградите като възбунени води.
Къщите бяха отворени, портите вредом зинали, тук-там по плетищата се проветряваха постелки, а всичко живо работеше на полето. Някой още прекарваше късно окосено сено, от което лъхаше силна миризма, а по надвисналите над пътя клони, под които минаваха натоварените коли, увисваха хлъпки сено, прилични на отскубнати еврейски бради.
Те вървяха бавно и си приказваха за делбата.
Някъде откъм нивите, където хората обкопаваха картофи, се носеше песничка и чезнеше неизвестно къде с вятъра, а под воденицата една жена тъй бухаше с пералката, че гърмеше навсякъде. Водата шумно падаше върху долапите на воденицата.
— Сега воденицата няма почивка! — обади се най-напред Магда.
— Пред жътва за воденичаря е същинска жътва.
— По-тежка е тая година пред ново жито, отколкото беше лани. Немотията пищи навсякъде, а пък безимотните просто си гладуват — въздъхна Ханка.
— Козелите и те току гледат само по селото къде нещо по-ячко да смъкнат — подметна ковачът.
— Не думай празни приказки! Борят се, сиромашиите, както могат, вчера Козеловица продаде на органистката патичета, та малко нещо да си помогне…
— Скоро ще опапат и това. Нищо лошо не казвам за тях, но чудно ми е, че перушината на моя паток, дето изчезна при татевото погребение, моя Мачуш я намерил зад техния обор — рече Магда.
— Ами нашите черги кой ги взе тогава? — намеси се Южка.
— Как върви делото им с кмета?
— Бавно върви, ама щом Плошка ги подкрепя, добре ще си изпатят и кмета, и кметицата.
— То и Плошка обича току да си пъха носа в чужди работи.
— Ами как, лови си приятели човека, кметлък му се ще.
Янкел, който теглеше за гривата един спънат кон, им пресече пътя. Конят хвърляше чифте и се опираше с всички сили.
— Турни му пипер под опашката, да видиш как ще скочи като жребец!
— Смейте се вие! Ама аз що си изпатих с тоя кон!
— Натъпчи го със слама, приший му нова опашка и го изкарай на панаира, може би някой ще го купи вместо крава, че за кон не го бива! — пошегува се Михал и изведнъж всички избухнаха в смях, защото конят се изскубна от ръцете на Янкел и без да слуша нито молбите, нито заплахите му, скочи във вира и най-спокойно почна да се къпе.
— Умен, синеца, от цигани трябва да е!
— Сложи му един половяк водка, може би ще излезе! — засмя се органистката, която седеше при вира и пазеше плаващите по края като жълти пискюлчета малки патенца; наежената квачка крякаше по брега.
— Хубави патенца, да не са тия от Козеловица? — попита Ханка.
— От нея са и все току гледат да избягат към вира. Пи, пи, пи! — мамеше ги тя, като им подхвърляше с шепа просо.
Но патичетата плаваха към срещния бряг, та тя отърча след тях.
— По-скоро, жени — подканяше ги ковачът и когато влязоха в къщи и Ханка се зае да приготви закуска, той пак взе да разглежда из стаите, из двора, не забрави дори и картофените ями, та Ханка му рече:
— Разглеждаш, като че ли имаш нещо загубено!
— Котка в торба не купувам!
— Ти по-добре знаеш от мене! — рече тя хапливо, като наливаше кафе в канчетата. — Доминиковице, Ягушо, хайде елате да хапнем! — завика тя към другото отделение, дето се бяха затворили.
Насядаха около лавицата и засърбаха кафето, като си хапваха и хляб.
Всички мълчеха, всекиму беше неудобно да захване пръв, всеки се въздържаше и очакваше другите. И Ханка бе някак чудно въздържана. Наистина, тя постоянно ги приканваше да се хранят, като доливаше всекиму, но почти не спущаше поглед от ковача, който все се въртеше на мястото си, оглеждаше стаята и често храчеше. Ягуша седеше някак мрачна и непрекъснато въздишаше, очите й святкаха като след неотдавнашен плач, а Доминиковица, разкрачена като квачка, й шепнеше нещо на ухото. Само Южка бъбреше, каквото й дойде на устата, и шеташе около пълните с врящи картофи гърнета.
На всички дотегна това мълчание, докато най-сетне ковачът започна:
— Е, как да направим с делбата?
Ханка трепна, изправи се и рече спокойно, види се след като хубаво го беше обмислила:
— Как! Аз само пазя тук имота на мъжа си и нямам право нищо да решавам. Ще се върне Антек и ще се разделите.