— Магде, внимавай за всичко, да не задигнат още нещо крадците.
Ханка го гледаше с подигравателна усмивка.
Той побягна като опарен, но се срещна с кметицата при портата и се заприказва нещо дълго с нея, като размахваше пестници.
Кметицата донесе едно официално писмо.
— За тебе, Ханко, разсилния го донесе от канцеларията.
— Може да е за Антек! — прошепна развълнувано тя, като хвана писмото през престилката си.
— За Гжеля като че ли е. Нашия го няма, отиде до града, а разсилния каза, че в писмото било написано, че Гжеля се поминал, кой го знае…
— Господи, света Богородичке! — викна Южка.
И Магда скочи на крака.
Всички гледаха със страх и ужас хартията и безпомощно я обръщаха в разтрепераните си ръце.
— Ягушо, ти не можеш ли да го прочетеш? — помоли я Ханка.
Всички се изправиха над нея, пълни с тревога, но след дълго сричане Ягна отговори отчаяно:
— Не е написано на наш език и не мога да го разбера.
— Не е писано като за нея! Ама да е друго нещо, по-добре от нея никой не може да го направи — процеди подигравателно кметицата.
— Върви си по пътя и не закачай хората, когато те заобикалят отдалече, за да не им вонееш — измърмори старата.
Но кметицата, като че ли доволна от случая, й изтърси отведнъж:
— Другите можеш да съдиш, а на щерка си защо не забраниш да мами хорските мъже, а?
— Остави сега това, Петровице! — намеси се Ханка, като разбра вече накъде тръгна работата, но кметицата все повече се запалваше.
— Барем веднъж да си издумам, та да ми олекне! Толкова се трових все зарад нея, толкова изстрадах, че докато съм жива, няма да й простя!
— Лай си тогава! Кучето ще ти приглася! — продума старата твърде спокойно, а Ягуша почервеня като рак и макар че гореше от срам, отмъстително упорство обземаше сърцето й, тя все повече вдигаше глава и като че напук, нарочно я пронизваше с подигравателните си очи и юдински присмех се виеше по устните й.
Кметицата отвори уста като порта и разярена до дън душа от погледа й, хокаше и заядливо изброяваше греховете й.
— Лаеш, каквото се сетиш, че си се опила от злина — прекъсна я старата, — но и мъжа ти тежко ще отговаря за Ягушиното злочестие.
— Ами, ще отговаря, че е подмамил невинно дете! Така де, дете, което с всекиго е готово да се засълне зад храстите!
— Затваряй си муцуната, че ако и да съм сляпа, все ще напипам чорлите ти — заплаши я тя и стисна в ръка тояжката си.
— Опитай се! Барни ме, барни ме само! — крещеше кметицата предизвикателно.
— Гледай я ти нея, охранила се с чужда беда и сега току се лепи за хората като репей за кучешка опашка.
— Какво мари, какво съм ти напакостила?
— Когато натикат мъжа ти в дранголника, ще видиш какво!
Кметицата скочи с пестници към нея. Добре, че Ханка успя навреме да я задържи и викна строго и на двете:
— Божичко, жени, та вие обърнахте дома ми на кръчма.
Те веднага млъкнаха и продължаваха само да дишат тежко и да сумтят. На Доминиковица чак сълзи потекоха изпод превръзките на очите й и се изливаха като порой по отслабналото й лице. Тя първа се опомни и като приседна, въздъхна и разпери ръце:
— Господи, бъди милостив към мене грешната!
Кметицата изтърча като побесняла навън, но се върна чак от пътя, пъхна глава през прозореца и завика към Ханка:
— Казвам ти да изгониш тая пачавра от къщата си! Изпъди я, докато е време, да не съжаляваш после! Нито един час да не седи повече под твоя покрив, че пъклената й зараза ще те изяде! Казвам ти, Ханко, пази се! Без милост и без милосърдие да си към нея! Тя само чака да се върне мъжа ти, ще видиш каква ще ти я скрои тя! — и още повече се наведе навътре, като се заканваше с пестници и крещеше с всички сили:
— Почакай ти, проклетнице ниедна, почакай! Няма да умра спокойно, на света изповед няма да отида, докато не дочакам да видя как с тояги ще те изгонят от селото! При курвите да вървиш, кучко проклета! Там, там ти е мястото, свински бълвочо!
И избяга. В стаята стана тихо като в гроб.
Доминиковица чак се тресеше от спотаен плач. Магда люлееше детето на ръце, Ханка замислено се бе загледала в огнището, а Ягуша, макар и още с гордо изражение на лицето си и онази зла усмивка на устните, бе побеляла като платно, понеже последните думи на кметицата я ужилиха в самото сърце. Тя почувствува, като че ли сто ножа изведнъж я пронизаха и от всички рани с все сила заизтича кръвта от сърцето й и оставяше само неизразима мъка, някаква съвсем нечовешка мъка, та й идеше да блъска глава о стената и да вика, колкото й глас държи. Но тя надви себе си, сграбчи майка си за ръкава и рече като в треска: