— Та за какво пък ще й завидим? За какво? Че е скитница и шаренка, че тичат подире й като кучета, че всеки с готовност би лежал с нея, че срам и грях пред бога пада на цялото село зарад нея, а?
— Може и за това да ви е жал, кой дявол ще ви разбере! Пачаври такива, страх ги е от хубавото. Да беше като Магда кръчмарската и да вършеше, ако ще и най-лошото, ще й простите, но понеже е най-хубава от всички, всяка е готова в капка вода да я удави.
А те му вдигнаха такава врява, че трябваше да избяга.
— Езиците ви дано окапят, клюкарки такива! — кълнеше той и като минаваше покрай Доминиковичини, назърна през отворения прозорец. В стаята светеше. Той не можа да види Ягуша, а не се реши да влезе, поколеба се и свърна към дома си, но след малко срещна Веронка, която отиваше при сестра си.
— Току-що бях у вас. Стахо одяла дърветата и изкопа трапа, може вече да се режат. Кога ще дойдеш?
— Кога ли? Може на свети Никога! Така ми е омръзнало вече селото, че ми иде да прасна оземи всичко и да се запилея, където ми очи видят — развика се ядосано той и избяга.
„Трябва хубаво да го е ужилило нещо, та се е разфучал такъв“ — помисли си тя, като свърна към Боринови.
Ханка раздигаше вече вечерята, но веднага я отведе настрана и й разправи всичко, както беше. Веронка нарочно не каза нищо за Ягушината работа и рече само за Гжеля:
— Щом е умрял, и неговата част ще си разделите.
— Истина, още не съм помислила за това.
— А с това, което дворянина ще даде за гората, близо по седем-осем морги на всекиго ще се паднат, вие сте само троица! Боже мой, на богатите и чуждата смърт е от полза — въздъхна тя жално.
— Много ми е притрябвало това богатство! — бранеше се Ханка, но щом се разотидоха да спят, тя почна да смята по своему и скрито да се радва.
А после, като коленичи за молитва, шепнеше с примирение:
— Щом е умрял, такава ще да е била волята на бога. — И тя въздъхна искрено за душата му.
На другия ден към пладне влезе в къщи Ямброжи.
— Къде си ходил? — попита го Ханка, която кладеше огън в огнището.
— У Козелови бях, дете им се страшно зле изгорило. Повика ме Козеловица, ама ковчеже и погребение ще трябва.
— Кое дете?
— Ами по-малкото, дето пролетос го доведе от Варшава. Паднало в казанчето с вряла вода и току-речи се сварило.
— Не върви й нещо с тия подхвърленичета.
— Не върви й. Тя нищо не губи, дават й за погребение! Но за друго дойдох аз при тебе.
Тя вдигна към него неспокоен поглед.
— Знаеш ли, Доминиковица отпътува с Ягуша за съдилището навярно да се оплаква против тебе, че си изпъдила дъщеря й…
— Нека се оплаква, какво ще ми стори!
— Отзарана бяха на изповед и после дълго приказваха със свещеника. Разбира се, не съм подслушвал, а казвам само това, което чух случайно. Така се оплакваха от тебе, че свещеника дори с пестници ти се заканваше.
— Свещеник, а си пъха носа в чуждите работи! — издума тя рязко, но беше така съсипана от тази новина, че ходеше цял ден като замаяна, пълна с тревога и с най-грозни предположения.
На мръкване една кола спря пред портата.
Тя изтича изплашена и разтреперана от къщи, в каруцата беше кметът.
— За Гжеля знаеш ли вече? — захвана той. — Нещастие, какво да прави човек! Но имам и нещо хубаво да ти кажа: днеска или най-късно утре Антек ще си дойде!
— Да не ме лъжеш? — тя не смееше да повярва на това.
— Щом кмета ти казва, трябва да вярваш! В управлението ми съобщиха…
— Хубаво, щом се връща, крайно време беше да си дойде! — рече тя хладно, сякаш съвсем без радост, а кметът помисли нещо и каза твърде приятелски:
— Зле сте я захванали с Ягуша! Подала е заявление против тебе, може да те накажат за своеволие и насилие. Не си имала право да я буташ, на свое си е седяла. А сега каква ще стане тя, като се върне Антек, а тебе те затворят! Казвам ти като приятел, вземи да изгладиш тая работа! Ще сторя всичко, каквото мога, само и само да оттеглят от съда заявлението си, но скандала ти сама трябва да уредиш.
Ханка се изправи и му тръсна в очите:
— Кого браниш, пострадалата или любовницата си?
Той фрасна такъв камшик на конете, че те веднага полетяха.
IV
Поради тия различни случки и тежки преживявания Ханка не можа никак да заспи тая нощ и все й се струваше, че чува нечии стъпки към портата, ту на пътя, ту досам къщи. Ослушваше се с разтуптяно сърце, но целият дом спеше дълбоко, дори децата не се кошлевеха. Нощта бе глуха, макар и ясна, звездите назъртаха през прозорците; понякога прошумяваха дърветата, тъй като от среднощ бе излязъл вятър.