В стаята беше задушно и топло, лоша миризма се носеше от патетата, които спяха под леглата, но на Ханка не се щеше да отвори прозорците; тя съвсем се разсъни, завивката я пареше, а възглавниците й се струваха като нагорещена печка, та току се обръщаше все по-неспокойно ту на едната, ту на другата си страна. Най-различни мисли се рееха в главата й като в мравуняк; пот избиваше по цялото й тяло и такава треска я обхвана, че не можеше вече да надвие страха си, скочи изведнъж от леглото и боса, по риза и с брадва в ръка, която някак сама се пъхна в ръката й, излезе на двора.
Там всичко беше широко разтворено, но навред цареше дълбоката тишина на съня. Петрек хъркаше, проснал се до конюшнята, конете хрупаха храната си и подрънваха с оглавниците, а кравите, невързани за през нощта в обора, бяха наизлезли вън, лежеха, преживяха и мляскаха с влажните си муцуни и вдигаха към нея тежките си рогати глави и черните загадъчни топки на очите.
Тя се върна в леглото си и легнала с отворени очи, пак се ослушваше с тревога, защото наставаха такива мигове, когато главата си залагаше, че ясно се разнасят някакви гласове и глухи далечни стъпки.
— Може някъде да не спят и си приказват! — опитваше се тя да си обясни тия гласове и стъпки, но щом малко-малко посивяха прозорците, тя наметна кожуха на Антек и излезе пред къщи.
На пруста Витековият щъркел спеше на един крак, пъхнат под крило клюн, а край портата се белееха купчини от свити гъски.
Върхарите на дърветата се измъкваха вече от нощта, обилна роса капеше от тях и тупаше по шумата им и по тревата, пресен и укрепителен хлад полъхваше.
Ниска синкава омара покриваше полята и само тук-там над нея се показваха по-високите дървета и се устремяваха като черни гъсти пушеци нагоре.
Вирът полъсваше като грамадно сляпо око, покрито с мрачина, елхите около него си приказваха тихо и с тревога, понеже всичко наоколо спеше, потънало в сив непроницаем мрак и тишина.
Ханка поседна на пейката, притисна се до стената и неочаквано задряма дълбоко, а когато се сепна, та се събуди, нощта бе вече съвсем побеляла и на изток се разгаряха червени зари като отражения от далечни пожари.
— Ако са излезли по хлад, току-виж, че ще се покажат! — мислеше си тя, като поглеждаше към пътя. Тя се усещаше тъй укрепнала от този кратичък сън, че не отиде отново да си легне и за да дочака по-лесно слънцето, изнесе дрешките на децата и отиде да ги изпере на вира.
А денят все по-бързо наставаше, наскоро пропя първият петел, а веднага след него и други затупаха криле и закукуригаха оглушително по цялото село, после запяха чучулиги, но все още рядко, а от приземния здрач изплуваха вече белите стени на къщите, оградите и пустите оросени улици.
Ханка усърдно переше, когато неочаквано нейде наблизо се чуха тихи стъпки. Тя се сниши като заек на мястото си и внимателно разглеждаше наоколо: някаква сянка излизаше из Балцерековата порта и се промъкваше дебнешком под дърветата.
„Вижда се, че от Мариша излиза тоя, ама кой ли ще е? — мислеше тя, като не можа да го познае, защото сянката скоро и безследно се изгуби. — Такава горда и високомерна, с хубостта си, па пуща ергените при себе си нощно време! Да се не надяваш!“
Такива нерадостни мисли й минаваха през ума, когато отново забеляза, че воденичарският ратай идва откъм другия край на селото.
— От кръчмата, от Магда навярно! Като вълци се скитат по нощите. Какво не става по света! — въздъхна тя, но и нея я обзеха някакви тръпки, та час по час се протягаше с удоволствие. Но понеже водата бе студеничка, всичко премина и тя затананика с тих и пълен с тъга глас:
Песента се понесе ниско по росата и попиваше в зарозовялото съмване.
Беше време за ставане. Из селото се чуваше скърцане на отваряни прозорци, тропане на налъми и най-различни гласове.
Щом простря на плета изпраните дрешки да съхнат, Ханка отърча да буди своите хора, но всички бяха още тъй погълнати от сън, че която и глава да се понадигнеше, изведнъж падаше тежко като замаяна.
Ядоса се страшно, че отгоре на това Петрек й викна:
— Брей, мама му стара! Рано е още, до слънце ще спя! — и не се и помръдна.
И децата се разцивриха, а Южка жално се оплакваше:
— Още мъничко, Ханушо! Та току-що си легнах!…