Тя усмири децата, изгони кокошки и патици из курниците и като почака още малко, пред самия изгрев, когато извишеното небе съвсем се разгоря и вирът почервеня от зората, Ханка почна така да гълчи, че всички трябваше да се извличат от постелите си. Веднага се залови с Витек, който се тътреше още сънен, зажуляше се о ъглите и се почесваше.
— Като те прасна с нещо по-кораво, ще се събудиш! Защо не си навързал кравите на яслите им, бре хубостнико! Или искаш да си изпорят коремите през нощта?
Той й отвърна нещо, та тя се спусна към него, но добре, че й избяга. Тогава тя назърна в конюшнята и подхвана Петрек.
— Конете тракат зъби по празни ясли, а ти се излежаваш до слънце!
— Разкрякала си се като сврака на дъжд. Цялото село те слуша! — измърмори той.
— Нека слуша! Нека знаят какъв си мързелан и безделник! Чакай ти, ще си дойде господаря ти, ще ти даде да разбереш, ще видиш! Южко — развика се пак от другата страна на двора, — на шарената крава е кораво вимето, по-добре стискай, да не оставиш половината мляко неиздоено! И по-скоро да доиш, че вече започнаха да изкарват кравите! Витек! Вземай си закуската и изкарвай, па гледай пак да загубиш овците като вчера, та ще те науча тогава! — разпореждаше се тя и се носеше като фъртуна; хвърли две-три кривачи зърно на кокошките, на квикналите пред къщи свине изнесе чебърчето с храна, на отбитото от майка му теле приготви пиене, изсипа на патенцата варен булгур и ги изпъди към вира. На Витек удари пестница по гърба и му даде ядене в торбичката, не забрави дори щъркела, и нему сложи в отвода чугунения котел с вчерашни картофи, та и той задебна, затрака с клюна си, закълва и заяде. Навсякъде беше, всичко помнеше и всичко уреждаше.
Щом Витек изкара кравите и овците, тя се зае с Петрек, че не можеше да търпи да се клати без работа.
— Изрини тора от обора! Горещо е на кравите нощем и се мърсят като свине.
Слънцето току се показваше в далнината и обгръщани света с червено огнено око, когато почнаха да пристигат безимотните жени, които работеха срещу нива за лен и за картофи.
Викна и Южка да върви да отбира картофи, даде на детето да суче, запаса си престилката и рече:
— Внимавай за всичко! Па ако се върне Антек, обади ми на зелището. Хайдете, жени, дорде е роено и по-хладно, ще поскопаем малко зеле, па след закуска ще се върнем на вчерашната работа.
Тя ги отведе зад воденицата, на ниските ливади и мочурищата, още сиви от росата и падащата мъгла. Торфената почва се вдаваше като кожени ремъци под краката им, а понейде бе тъй меко, че трябваше да избикалят; в дълбоките като изкопи бразди имаше плесенясала вода, покрита със зелена водна леща.
Още никого нямаше по зелищата. Само калугерици се въртяха над нивите и щъркели ходеха, клатеха се и внимателно шляпаха из водата. Миришеше на блато и на зелениш, на папур и тръстика, с които бяха обрасли старите пропаднали торфови дупки.
— Хубаво време, ама все ми се чини, че е на суша — обади се една.
— Добре, че вятър малко разхлажда.
— Защото сутрин повече суши той, отколкото слънцето.
— Отдавна не помнят хората толкова сухо лято! — приказваха си, като се залавяха за работа на издигнатите лехи на зелищата.
— Колко много е пораснало, някои вече свиват зелчета.
— Само червей да не го изяде. Такава суша, може и да се появят тия гадини.
— Може. Във Воля го вече съвсем изяли.
— Пък в Модлица изсъхнало всичкото, та трябвало да го садят отново.
Тъй си приказваха те, ровеха с мотички пръстта и възкупваха лехите, по които зелето бе хубаво израснало, но бяха и яко буренясали, защото лютичетата бяха до колена, а патешкото биле и тръните — като гора.
— Което човек не сее и което не е за потреба, расте като лудо — забеляза една от жените, като отърсваше корена на някакъв изкопан бурен.
— Като всяко зло! Греховете никой ги не сее, а е пълно с тях по света.
— Защото са плодовити! Мили мои! Дорде има грях, и човеци ще има. Та нали казват: без грях не би имало смях или: без грехът хората щяха да измрат! Все ще да е нещо потребен, както и тоя бурен, нали и това, и онова все господ го е създал! — разправяше по своему Ягустинка.
— Господ да е създал лошотиите ли! Как не! Човека е като свиня, всичко трябва да измърси с рилото си! — рече остро Ханка, та всички млъкнаха.
Слънцето беше високо изскочило и мъглите се бяха вдигнали, когато откъм село заприиждаха жени по зелищата.
— Работници! Чакат да им се вдигне росата, та да си не намокрят краката! — присмиваше се Ханка.