— Не всеки е стръвен за работа като тебе!
— Защото не всеки тегли така! — въздъхна тя тежко.
— Ще се върне човека ти, ще си починеш.
— Реших да ида пеши до Ченстохова на Богородица, само да се върне. Кмета каза, че днеска ще си дойде.
— От управлението му съобщили, вярно ще да е. Ами това лято много народ се кани да иде на Ченстохова. Като че ли и органистката ще иде и казва, че сам свещеника ще води поклонниците!
— Ами на него кой ще му носи шкембето? — засмя се Ягустинка. — Сам не ще може да го мъкне през толко път. Обещава, както всякога.
— Няколко пъти вече съм ходила така дружински, ама всяка година бих ходила — въздъхна Филипица, дето живееше отвъд реката.
— За шляене всеки е готов.
— Господи! — продължаваше разпалено тя, като си правеше оглушки на подбивките. — Та то човек като че ли към небето върви, така му е леко и добре по пътя. А пък на колко свят се нагледа, па що се наслуша, що се намоли! За няколко недели, а чини ти се, че си се отървала от тегла и грижи за цели години. Като че отново се ражда човек след това!
— Истина, то божията милост крепи човека! Така си е — потвърдиха другите.
Откъм село, по пътечката край реката, между шаварите и гъстите млади елхи се промъкваше някакво момиче към тях. Ханка прислони с ръка очите си от слънцето, но не можа да го познае. Едва по-отблизо позна, че е Южка, която тичаше с всички сили и още от далече викна и замаха с ръце:
— Ханушо! Антек се върна! Ханушо!
Ханка копна с мотичката и се засили като птица кога да хвръкне, но в миг се опомни, спусна запретнатия си вълненик и въпреки че не я сдържаше, въпреки че сърцето й блъскаше, та се задъхваше и едвам можеше да говори, рече спокойно, като че ли нищо й нямаше:
— Работете сами, па за закуска елате в къщи.
Тя си отиде спокойно, без да бърза, като разпитваше Южка за всичко.
Жените се споглеждаха, крайно слисани от спокойствието й.
— Само за пред хората е такава спокойна. Да не би да й се смеят, че й е домъчняло за мъж. Аз не бих могла да изтрая! — говореше Ягустинка.
— И аз! Само да не се прииска нова любов на Антек…
— Не му е вече подръки Ягуша, та може и да му се отще.
— А бе! Замирише ли му на мъж фуста, по цял свят е готов да тича след нея.
— Истина си е, говедото не е така стръвно за пакост, колкото кога някой мъж…
Бърбореха те и вече едва-едва работеха, а Ханка вървеше все тъй спокойно и като че ли нарочно заприказваше със срещнатите, ако и да не знаеше нито какво приказва, нито какво й отговарят, понеже в главата й беше само това, че Антек се е върнал и я чака.
— И с Рохо ли дойде — питаше тя постоянно.
— С Рохо! Нали ти казах!
— Ами какъв е, а? Какъв е?
— Знам ли какъв? Дойде си, още от прага пита: къде е Ханка? Казах му и полетях да те викам, и това си е.
— За мене питал! Господ да ти… Господ дано… — унесе се тя от радост.
Тя го видя още отдалече, че седеше пред къщи с Рохо, а той, като я забеляза, излезе към портата да я срещне.
Все по-бавно и по-натежало се приближаваше тя към него и се прихващаше за плета по пътя си, защото коленете й се пресичаха, не можеше да си поеме дъх и едва успя да изрече:
— Ти си това! Ти си! — сълзи заляха останалите й пълни с радост думи.
— Аз съм, Ханушо! Аз съм! — прегърна я той силно до гърдите си и я притискаше с доброта и с цялото си сърце. И тя се притискаше до него вече съвсем без памет, само щастливите й сълзи се лееха като поток по бледното й лице и устните й трепереха, тя цяла като нажалено детенце се отпусна в обятията му.
Дълго не можа да проговори, па и какво ли можеше да каже и как да изкаже всичко, което ставаше в нея! Коленичила би пред него, праха би измела, затова само сегиз-тогиз се откъсваше от гърдите й някаква дума и падаше като тежко зърно, като цвят с дъх на радост и оросен с кръв от самото сърце, а верните й и предани очи се подлагаха под стъпалата му като кученца и се отдаваха на неговата воля и на неговата милост.
— Отслабнала си, Ханушо! — пошепна той и я погали по лицето.
— Как да не съм… толко претърпях, толко дълго те чаках…
— Пресили се в работа жената — обади се Рохо.
— А-а, и ти си тука! Съвсем забравих за тебе! — И тя го поздрави и зацелува ръцете му, а той рече шеговито:
— Не е чудно. Обещах да ти го доведа, сега ти е дошъл…