— Дошъл ми е! Дошъл! — викна тя и застана в неочаквана почуда пред Антек, той като че беше избелял, бе станал по-деликатен и тъй строен, силен и като господин изглеждаше, сякаш бе съвсем друг; не можеше да разбере тя това.
— Променил ли съм се, защо ме гледаш тъй?
— Божем не си се променил, а си някак съвсем друг.
— Почакай, ще тръгна по къра на работа и веднага ще стана предишния.
Изведнъж тя скочи в стаята да вземе най-малкото дете.
— Ти още не си го видял — викаше тя, като изнасяше развряскалото се момченце, — погледни само, като две капки вода си приличате.
— Голям юнак! — И той го зави в полата на клашника си и го залюшка.
— Рохо му е името! Петрасчо, хайде ела и ти при татко си. — И тя сложи по-голямото момченце, което взе да се катери по бащините си колене и бълболеше нещо. Антек прегърна с особена нежност и двете.
— Мили червейчета, милите ми мальочета! Колко е пораснал вече Петрас и си приказва нещо по своему.
— Па да знаеш какъв е пакостник, па какъв е умник, само да му падне тояга, веднага удря и гъските гони. — И тя приклекна при тях: — Петрасе, кажи: тате! Кажи тате!
Детето избълболи дори нещо повече и задърпа баща си за косата.
— Южке, защо стоиш настрана, та не дойдеш? Я ела — каза той.
— Та смея ли да дойда — обади се срамежливо тя с пискливия си глас.
— Ела де, ела, не бъди такава глупава! — И той я прегърна сърдечно, по братски. — Сега вече да ме слушаш за всичко, като баща. Не бой се, няма да съм много строг към тебе и нищо лошо няма да ти правя.
Момичето жално се разплака, като споменуваше за баща си и брат си.
— Като ми каза кмета за смъртта му, сякаш че някой с климия ме блъсна по главата, та ми притъмня. Такъв мил момък, такъв добър брат. Кой би се надявал на това! Вече си мислех как ще си поделим имота, и за жена замислях коя да му вземем — рече той тихо с дълбока болка, та Рохо, за да ги отклони от всички тези мрачни мисли, стана от мястото си и извика:
— Хубаво си приказвате вие, ама на мене вълци ми вият в корема.
— Господи! Съвсем забравих. Южко, я хвани тия жълтите петлета! Църрр, тъка-тъка-тъка! Или по-рано може малко яйца, а? Може малко хляб, пресен е, и малко масло, вчера съм го избила! Заколи ги и ги попари с вряла вода! Ей сега ще ви ги сготвя. Ех, че и аз се заплеснах, та забравих!
— Остави, Ханко, петлетата за после, па направи нещо нашенско. Тъй ми се е прияло нещо селско, че с готовност ще седна пред паница с картофи и борш — смееше се весело Антек. — Само за Рохо сготви нещо друго.
— Да наспори господ. Тъкмо това и мене ми се ще да си хапна!
Ханка се спусна да готви, но понеже картофите вече вряха в гърнето, извади само колбаса за борша.
— За тебе съм я запазила, Антошко. Това е оная свиня, дето ни бе заръчал да я заколим за Великден.
— Бре, бре, голямо парче, ама ако е рекъл господ, ще му видим сметката. Рохо, ами де останаха нашите подаръци?
Старецът му подаде една голяма торба и Антек почна да изважда най-различни неща, като ги подаваше на всеки поотделно.
— На̀ ти, Ханушо, това е за тебе за в празник — подаде й вълнен шал, също такъв, какъвто имаше органистката, съвсем черен, със зелени и червени черти на кутийки.
— За мене. Не си забравил, Антошко — простена тя с безкрайна благодарност.
— Ба, да не беше Рохо, щях да забравя, ама той ме подсети и отидохме заедно да избираме и купуваме.
А много неща бе накупил, защото даде на жена си и обуща, и копринена забрадка, синя с жълти цветчета. На Южка даде също такава, само че зелена; даде й якичка и няколко върви маниста с дълга панделка за връзване. За децата бе донесъл тестени сладки и хармонички. Имаше дори и за сестра си Магда, защото остави настрана нещо, обвито в хартия, па не бе забравил ни Витек, ни другия ратай.
Ахнаха чак, възхитени от все по-новите чудесии, с такава радост ги гледаха и мереха, че Ханка дори се просълзи, а Южка се хващаше за главата от почуда.
Рохо се усмихваше и триеше ръце, а Антек само подсвиркваше.
— Заслужили сте за подарък. Рохо ни каза как всичко вървяло наред в домакинството. Оставете това, не съм ги донел, за да ми благодарите — викаше той, като се бранеше, защото жените се спуснаха да го прегръщат и целуват.
— Не съм и сънувала такива чудесии — шепнеше насълзено Ханка и седна да мери обущата си. — Тесни ми са малко, набъбнали са ми краката от босо ходене, ама зимъска ще ми бъдат по мяра.
Рохо взе да разпитва за селото и за разни други работи, а тя му разправяше пет за четири, като бързаше около яденето. И не след много сложи пред тях възголяма паница с хубаво подмазнени картофи и друга не по-малка с борш, в който като подкова плуваше колбасата.