Заловиха се бързо да закусят.
— Те това се казва ядене — повикваше Антек весело, — колбаса да ти напълни очите. Нея като изядеш, та да усетиш, че си ял. А в затвора ме хранеха като с трици.
— Бедния, добре си се измъчил и нагладувал.
— Така си е, накрая вече нищо не можех да ям.
— Казваха другите мъже как хранят там, че само гладно куче би яло такава храна, истина ли?
— Истина я, но най-лошото е, че трябваше затворен да седиш. Докато бе студено, все се търпеше, ама като започна да грее онова слънце и ми замириса на земя, чинеше ми се, че ще полудея. Свободата ми миришеше по-хубаво от колбаса. Опитах се дори решетките да изкъртя, ала ми попречиха.
— Истина ли е, че бият там? — попита тя.
— Бият, защото там има и такива разбойници, които по право всеки ден заслужават бой. Ама мене не посмяха с пръст да ме барнат. Само да беше посмял някой кучи син, имаше да ме запомни!
— Та би ли могъл да ти надвие някой, такъв юначага? — потвърдяваше радостно тя, като го гледаше и отгатваше и най-малкото му желание.
Те скоро се нахраниха и веднага отидоха да спят в плевнята, където Ханка им занесе завивки и възглавници.
— Какво правиш пък ти, на пръжки ще се стопим — засмя се Рохо.
Тя нищо не рече, но като затвори портата на плевнята, усети се съвсем отслабнала и избяга в градината да плеви магданоза. Огледа се един миг наоколо и бухна да плаче. Плачеше тя от радост, плачеше, че слънцето я грееше в гърба, че зелените дървета се вееха над главата й, че птиците пееха, че всичко цъфтеше и миришеше на хубаво и че й беше тъй добре, тъй тихо и тъй сладко на душата, като след света изповед, дори и по-добре.
— Божичко, ти направи всичко това! — простена тя и вдигна насълзени очи към небето с най-искрена, неизказана благодарност за всички добрини, които й дойдоха.
— Че всичко се вече промени! — въздъхваше тя смаяна, щастлива, почти в небесата възнесена. През всичкото време, докато спяха, тя ходеше като да не бе на себе си от щастие. Бдеше над тях като квачка над пиленцата си. Отнесе децата далече в градината, да не би да се развикат случайно. Изгони от двора всички животни, без да задирва, че свинете ровят ранните картофи в градината, а кокошките рият поникналите краставици. Забрави всичко друго на света и постоянно назърташе към заспалите.
А пък денят така мъчително се продължаваше, че тя не можеше вече място да си намери. Мина вече време за закуска, мина обед, а те все още спяха. Разпрати всички на работа и не надзираваше как работят там без нея, само пазеше и все тичаше от плевнята до къщи.
Сто пъти изважда подаръка да си го мери, като се оглеждаше и казваше:
— Какъв друг е станал, какъв добър и паметен като…
Най-сетне отърча по селото при някои жени и щом само зърнеше някого, отдалече му викаше:
— Знаеш ли, върна се човека ми. Сега спи в плевнята.
И смееха се и очите й, и лицето й; от цялата се излъчваше такава радост и веселост, че жените се дори чудеха.
— Дали не я е омагьосал тоя обесник? Съвсем е изгубила ума си.
— Веднага ще почне да се гордее и да вири нос, ще видите!
— Нека само Антек захване предишните си истории, ще й омекне носа — приказваха си жените.
Разбира се, тя не чуваше тия приказки, а като дотича в къщи, залови се бързо да приготви хубав обед; но щом чу разкрякалите се във вира гъски, залетя се да ги усмири с камъни, та едва не се скара за това с воденичарката.
Тъкмо бе изпратила следобедна похапка за работниците на нивата, когато мъжете дойдоха от плевнята. Сложи им обед пред къщи на сянка и на хлад, като ги почерпи с водка и бира, а за приядка им даде половин сито добре узрели вишни, които бе донесла от домакинката на свещеника.
— Обед богат като на сватба — пошегува се Рохо.
— Господаря се е върнал, малка ли сватба е това? — отговори тя, като шеташе около тях и тук-там само хапваше по нещо.
Като свършиха, Рохо веднага излезе по селото и обеща да дойде вечерта, а тя попита нерешително мъжа си:
— Искаш ли да видиш имота?
— Добре! Свърши се вече празника, трябва да се заловя за работа! Боже мой, не се и надявах, че тъй скоро ще наследя баща си!
Той въздъхна и тръгна след нея; отведе го тя най-напред в конюшнята, където пръхтяха три коня, а в оградката се въртеше едно жребче; после в празния обор, после при плевника, при тазгодишното сено; назърна дори в кочините и под навеса, дето бяха разните оръдия и сечива.