— Бричката трябва да се премести на тока, че тук много ще се разсъхне.
— Та един път ли съм казвала на Петрек! Ама какво да правя, като не ме слуша?
Тя захвана да мами прасетата и птиците и се хвалеше с многото приплод, па като видяха и това, заразправя надълго и нашироко за полските работи, къде какво е посято, и за много други неща и при това внимателно гледаше в очите му с очакване какво ще каже, но той всичко наред премисляше, подпитваше за това-онова и най-после рече:
— Чак не може да повярва човек, че всичко това сама си нареждала.
— Зарад тебе и повече бих направила — пошепна тя с жар, страшно зарадвана от похвалата.
— Бива си те, Ханушо, бива си те! Не се и надявах да си такава.
— Като се налагаше, то се знае, че не може човек да жали ни ръце, ни крака.
Антек разгледа дори и градината, пълна с вече полуузрели вишни и с лехи от магданоз, кромид и оставени за семе зелки.
Върнаха се към дома и като минаваха покрай бащината им половина на къщата, той назърна през отпорения прозорец вътре.
— Ами Ягна къде е? — мяташе той учуден поглед по празната стая.
— Къде? При майка си! Изпъдих я! — рече тя твърдо и го погледна в очите.
Той сви вежди, премисли някое време, запали цигара и рече спокойно, колкото да каже нещо:
— Зло куче е Доминиковица, няма да ни се размине без съд.
— Чух, че вчера са търчали вече да подават тъжба в съдилището.
— От тъжба до присъда дълъг път. Но трябва добре да се внимава да не ни скрои някоя примка.
Тя му разказа откъде тръгна и как стана всичко това, разбира се, като много нещо премълчаваше. Той не я прекъсваше, а само мръщеше вежди и святкаше с очи; чак когато тя му подаде приписа, той се засмя хапливо:
— Струва толкова, колкото да клекнеш с него зад къщи.
— Така е, ама нали е същия, дето тате й го беше дал.
— Не струва и пукнат грош! Ако се е отписала при нотариуса, то би било друго нещо! На смях го е хвърлила.
Той сви рамене, взе Петрушек на ръце и тръгна към прелеза.
— Ще навидя нивите и ще се върна! — рече, а тя остана, макар че страшно й се искаше да тръгне подире му. А той, като минаваше край сенарника, вече отново направен и пълен със сено, изгледа го под око.
— Матеуш го направи. За покрива му взе слама от сто и осемдесет снопчета — викаше Ханка след него, застанала на прелеза.
— Добре, добре — измърмори той. Не беше тъй любопитен за всичко. Отмина картофите и тръгна по-нататък по слога.
Това лято откъм селото бяха току-речи само есенници и затова малцина срещна той на пътя си, а като срещнеше някого, поздравяваше се набързо и отминаваше. Но малко по малко намаляваше хода си, защото Петруш му тежеше и някак чудно го разхлабваше тоя тих, нагрят въздух. Той се спираше или сядаше, като не преставаше да разглежда поотделно почти всяко късче от дългата нива.
— Хо, хо! Кукувичата прежда души лена! — извика той, като застана при лехите, посинели от цвят, но начесто пожълтели от кукувичата прежда. — Купила е нечисто семе и не го е отвеяла.
После се спря при ечемика, който бе слаб, подгорял вече и едва се виждаше под тръните, лайкучките и киселеца.
— Посели са го на мокро! Изорал е като свиня с рилото си! Ах, да се не видиш, кучешки сине, с такова оране! Па как го е завлякъл, синеца! Боклук и буци!
Той плюна ядосан и навлезе в обширната част от нивата, засята с ръж, която се полюляваше до краката му като обляна от слънцето вода и удряше с тежки и шумящи класове. Много се зарадва, защото бе хубаво израсла, имаше дебела слама и класове като камшици.
— Като гора върви! Още тате я е сеял! И в чифлика не е по-добра! — И той стри един клас в шепата си. Зърната бяха пълни, но още меки. — След две недели ще стане за жътва! Град само да не я очука.
Но най-много гледа и се радва той на пшеницата, защото макар и нееднаква навсякъде, макар на хорища, на хорища, но от черните, лъскави стръкове вече често се показваха големи класове.
— Не ще е по-долу от ръжта. Трябва на места да се попрореже, че е много буйна. На височинка е, но не е подгоряла! Като чисто злато!
Все по-далече отиваше той, като възлизаше бавно въз полегатия хълм, на който вече се възправяше черната стена на гората. Селото оставаше зад него като че ли на самото дъно, потъваше в градините, а през пролуките между къщите полъсваше вирът или някой прозорец светваше на слънцето.