Нейде под гробищата косяха детелина и косите бляскаха като сини светкавици над земята, на друго място се червенееха женски вълненици и стада бели гъски пасяха по тесните угари, а зад селото в зеленото поле с картофи като мравки се движеха хора; още по-високо, нейде в непрогледните далнини, се мержелееха някакви села, самотни къщи, наведени над пътищата дървета, грамадни поля — и всичко това изглеждаше като потопено в кипнала вода.
Високо над земята владееше дълбока тишина. Разгретият въздух чак ослепяваше с блясъка си и лъхаше такава жар, че през белезникавата мараня само от време на време прехвръкваше тежко на премалели криле щъркел или прелитаха задъхани врани.
Нейде пееха невидими чучулиги, небето висеше високо, разпалено и чисто, само тук-там по тия небесни поля стоеше сякаш на пост някое бяло облаче като изгубена овца.
А по земята играеше сух и горещ вятър, търкаляше се като пиян, понякога се спущаше с писък, та чак птиците се изплашваха, или издебнал отнякъде, връхлиташе неочаквано в житата и ги смотаваше, разиграваше, развълнуваше ги до корен и пак пропадаше неизвестно къде, а разлюшканите ниви още дълго и тихо шумяха, сякаш се оплакваха от този немирник.
Антек се спря в една угар до гората и пак се ядоса.
— Още неизорана! Конете стоят без работа, тора гори на камара, а тоя синковец никак не го е грижа! Ах, кучи сине! — запсува той и тръгна край гората към кръста на тополовия път.
Усещаше се уморен, в главата му шумеше и прах задавяше гърлото му. Седна в сянката на брезичките до кръста, сложи заспалия Петруш върху клашника си и като изтри обилната пот от лицето си, загледа се в света и се замисли.
Слънцето се наклони над горите и първите плахи сенки излязоха изпод дърветата и запристъпяха към житата. Гората приказваше нещо тихо с пламналите в слънцето върхари, а гъстите шубраци от лески и трепетлики по края се тресяха като в треска. Кълвачи усърдно чукаха, а някъде далече крякаха свраки. Понякога между обраслите с мъх дъбове се мернеше авлига, сякаш някой хвърлеше клъбце от намотана небесна дъга.
Хлад повяваше от тихите мрачни гъсталаци, прокъсани само тук-там от слънчевите нокти.
Миришеше на гъби, на смола и на горещи блата.
Изведнъж над гората изскочи ястреб, понесе се насам-натам над полето, застоя се за миг и като мълния се спусна в житата…
Антек скочи да отърве жертвата, но беше вече късно, разсипа се облак от перушина, разбойникът избяга, плачливо запискаха яребици, а един изплашен заек препусна с всички сили, та само задницата му се бялкаше.
„Как го съгледа! Хайдушкия му син! — шепнеше той, като сядаше пак. — Какво пък, нали и ястреба трябва да се храни, най-малкия червей дето е, и той иска да живее. Така е нареден света!“ — мислеше си той и покриваше личицето на Петруш, понеже пчели и един космат бръмбар усилено бръмчеха над него.
Спомни си как доскоро той самият се стремеше към свобода, към тия поля, и как душата му по чудо не изсъхна от мъка!
„Измъчиха ме, кучите му синове!“ — изохка той, без да се движи от мястото си, понеже току пред него из нивата показаха плахите си глави пъдпъдъци, като се свикваха по своему, но в същия миг се скриха, тъй като цяло ято врабци накацаха по брезичките, смъкнаха се след това в пясъка, разцвърчаха се като обезумели, блъскаха се, биеха се и се караха, докато внезапно млъкнаха и се сгушиха на местата си: ястребът отново се завъртя във въздуха, и то тъй ниско, че сянката му се виждаше из нивите.
„Даде ви да разберете, пискачи такива! Тъкмо така става и с хората! С мнозина повече можеш да постигнеш, като ги сплашиш, отколкото с молба“ — мислеше си той.
Отстрани на пътя се показаха стърчиопашки. Те клатеха опашките си и вървяха съвсем близо до него, а щом мръдна ръка, хвръкнаха зад рова.
„Какви са глупави! За малко щях да хвана една за Петруш!“
От гората излязоха врани, замаршируваха в ред наоколо, кълвяха, каквото им попаднеше, но като усетиха, че има човек, почнаха внимателно и с извърнати глави да гледат към него и да го избикалят отдалече, като подскачаха все по-близко и държеха щръкнали разбойническите си човки.
„Няма да ме ядете!“ И той хвърли буца пръст и те избягаха тихо като крадци.
А после, понеже седеше като вцепенен, загледан в света и заслушан с цялата си душа в неговите гласове, всевъзможни гадинки запъплиха смело към него. Мравки лазеха по гърба му, пеперуди час по час кацваха по косата му, калинки-малинки търсеха нещо по лицето му, а зелени тлъсти гъсеници пълзяха бързо по ботушите му, горски птички нещо зачуруликваха над главата му и катеричка се премъкна от гората и навирила кафява опашка, сякаш се замисли за миг дали да скочи на него. Но той нищо вече не знаеше, защото потъваше в нещо, което извираше със сила от необятната земя и насищаше душата му с упоителна и напълно неизказана сладост.