Стори му се, че се премята заедно с вятъра по житата; струваше му се, че блести като мекичкия влажен злак на тревите, че се лее като поточе по нагретите пясъци между пропитите с миризма на прясно сено ливади; или пък, че хвърчи заедно с птичките високо нейде над света и вика с непонятна сила към слънцето; или пък, че се превръща в шума на полята, люшкането на горите, силата и растежа на всяко растение и в цялата мощ на тая свещена земя, която ражда всред песни и радост. И той съзнаваше себе си, съзнаваше и всичко друго, защото тук беше и това, което се вижда и усеща, до което се докосва човек и което може да се разбере, пък и онова, което дори не е възможно да се помисли и което само някоя душа в мига на смъртта прозира, което само се трупа и набира в човешкото сърце и издига тази душа в някаква непозната страна, извиква сладки сълзи на очите и я притиска с неутолима скръб като с камък.
Всичко това минаваше като облак пред него, та преди да разбере добре едни неща, прииждаха други, по-нови и по-непонятни.
Буден беше, а дрямка замрежваше очите му и го водеше над долове, развеждаше го над възхитителни краища, така че той се почувствува най-сетне като по време на черковен пренос, когато душата се възнася нейде и плува, коленичила в някакви ангелски градини, в някакви пълни с щастие небеса и райове.
Корав мъж беше той и неподатлив на нежности, но в тия чудни минути бе готов да падне на земята, да прилепи горещи устни до нея и да прегърне целия този любим свят.
„Нищо, само въздуха ме малко разслабва“ — бранеше се той от себе си, като триеше с длан очи и мръщеше вежди, но къде можеше да превъзмогне всичко това, къде можеше да сподави в себе си задоволството, което го изгаряше?
Защото пак се почувствува на земята, на бащините и прабащините си буци, между свои хора, та не е чудно, че цялата му душа се радваше и всеки удар на сърцето му изглеждаше като да вика силно и радостно по цял свят:
— Ето ме пак! Тук съм и тук ще остана!
Изпитваше устрем в себе си, беше готов да полети към този нов живот, по който вече е вървял баща му, по който са минали дедите и прадедите му и също като тях и той навеждаше плещи, за да поеме тежкия труд и да го понесе безстрашно и неуморно, докато Петруш го замести на свой ред…
„Тъй трябва да бъде! Млад след стар, син след баща, един след друг и все така, докато бъде волята ти, боже милостиви“ — мислеше сурово.
Той наведе ниско подпряната си на ръце натежала глава, защото го налетяха множество най-различни мисли и спомени, а някакъв твърд и укоризнен глас, сякаш гласът на съвестта му, почна да разказва горчиви и болезнени истини. Той се наведе и се смири пред него, като призна всичките си провинения и грехове…
Тежка бе тая изповед и съвсем не лесно покаянието, но той превъзмогна гордостта си, сподави своята надменност и твърдост, като гледаше на целия си живот с неумолимите очи на опомнянието. Всяка своя постъпка той разглеждаше сега от край до край и я подлагаше на разумна и строга преценка.
„Глупав съм бил и нищо повече! На този свят всичко трябва по ред да върви! Наистина умно казваше тате: когато всички карат колите в една страна, горко томува, който падне от колата, ще се намери под колелата! Коне пеша не се стигат! Че всеки човек трябва всичко да разбере със своя ум! На мнозина скъпо излиза!“ — мислеше си тъжно той и горчива усмивка се яви на устните му.
Из гората задрънкаха клопотарчета и вече се чуваше мученето на проточили се към село стада.
Той взе Петруш и тръгна отстрани на тополовия път, като оставяше да минава идващият от горските пасища добитък.
Изпод копитата се вдигаше прах и се издигаше като облак над тополите. В зачервеното от залеза турло се мяркаха рогатите тежки глави и често се струпваха на купчини овцете, прибирани оттук-оттам от кучетата, защото все се дърпаха в крайпътните жита; свине поквикваха, шибани с тояги, телци с рев търсеха изгубените си майки, няколко пастири яздеха на коне, а другите вървяха пеша със стадата, чукаха с тоягите си, приказваха и подвикваха. Някой пееше, та огласяше наоколо.