— На господарски сме сега имот и по господарски трябва да я караме, както е било и при бащите ни! — каза той след дълго мислене.
А след вечеря излезе пред къщи, защото взеха да идват познати и приятели. Всички го поздравяваха със завръщането и му се радваха.
Дойдоха Матеуш и Гжеля, кметовият брат, дойде Стахо Плошка, Клемб със сина си, братовчед му Адам и други.
— Поглеждахме като жаби на сухо за дъжд да си дойдеш! — рече Гжеля.
— Задържаха ме тия синове, като вълци ме държаха! Не можех по никакъв начин да се изкопча!
Насядаха на пейката под стряхата в тъмното. Само Рохо седеше при прозореца на светлината, която падаше на широк сноп чак в градината.
Беше тиха, топла и богато осеяна със звезди вечер. През дърветата бляскаха светлините на къщите, вирът помърморваше, като да въздишаше. Навред пред къщите хората бяха излезли на хладовина.
Антек разпитваше за това-онова и Рохо току го прекъсна:
— Знаете ли, началника извести, че след две седмици липчени трябва да се съберат и да вземат решение за училище!
— Не е наша работа това, бащите ни да решават! — изтърси Плошка, но Гжеля го скастри:
— Лесно е да стоваряш всичко връз бащите, а ти да се излежаваш възнак! Ето затова, че никой от младите не иска да се главоболи за нищо, е процъфтяло селото ни!
— Да ми даде имот баща ми, тогава ще се грижа.
Запрепираха се здравата за това, най-сетне се намеси и Антек:
— И дума да не става, на Липци е потребно училище, само че за такова, дето иска началника, нито грош не бива да се дава.
Подкрепи го и Рохо, като ги заплашваше и наговаряше да се съпротивяват.
— Ще решите да се даде по злотувка на глава, а после ще ви заповядат по рубла да давате… Как беше с решението за изграждане на съдилището в града? Хубавичко се охраниха от парите ви. Пораснаха им коремите.
— Аз вече съм за това да не се взима решение — пошепна Гжеля и приседна до Рохо, който го отведе настрана, подаде му някакви списания и книжки и тихо и сериозно му заприказва нещо.
Другите поговориха още за това-онова, но някак заспало и без голямо желание, дори Матеуш беше днес неразположен, малко приказваше, а само разглеждаше внимателно Антек.
Канеха се вече да си вървят, че всички щяха да стават рано сутринта и да ходят на работа, когато долетя ковачът; оплакваше се, че току-що се върнал от дворянина, и псуваше всички и цялото село.
— Какво те е пак ужилило? — попита Ханка, като се подаде през прозореца.
— Какво ли? Срамно е да се каже, ама прости са нашенци и толкоз! Дворянина ги има за хора, за стопани, а те като гъскари! Погодиха се вече с дворянина, всички бяха на едно, а като дойде ред да се подписват, един се чеше по главата и мърмори: „Та знам ли!“, друг казва: „Да поговоря с жената в къщи!“, трети скимти да му добави и близката ливадка. Иди върши работа с такива. Дворянина тъй се ядоса, та не иска и да чуе вече за спогодба, дори даде заповед да не пущат липченски добитък на пасищата из гората, а което се хване, че пасе, да му се взима глоба.
Разтревожиха се от тази неочаквана новина и започнаха да псуват виновните и да се препират все по-разпалено помежду си. Тогава Матеуш се обади навъсено:
— Всичко е затова, че хората са заблудени и оглупели като овци, а няма кой да ги вразуми!
— Та малко ли им разправя Михал на всеки?
— Какво ти там Михал! Търчи той за своя облага по тая работа, държи страната на дворянина, то се знае, че народа няма да му вярва. Слушат, ама след него няма да отидат…
Ковачът скочи и разпалено обясняваше, че гледа само доброто на селото, че дори и от себе си харчи, само и само да свърши тая работа.
— Ако ще би в черква да се закълнеш, пак няма да ти повярват — измърмори Матеуш.
— Нека тогава се опита някой друг, ще видим дали ще успее! — рече той.
— То се разбира, че някой друг трябва да се заеме с тая работа.
— Ама кой? Да не би свещеника или воденичаря? — се чуваха насмешливи гласове.
— Кой ли? Антек Борина! Па ако и той не докара ума на селото, тогава по дяволите всичко…
— Какво аз? Кой ще ме послуша мене? — заекна смутено Антек.
— Умен си, пръв си сега в селото и всички ще те слушат.