— Истина! Разбира се! Само ти! С тебе сме! — завикаха в надпревара, но това някак не допадна на ковача; той се въртеше неспокойно, дърпаше мустаците си и се засмя закачливо, щом Антек рече:
— Наистина, не е бог знае какво нещо, мога аз да опитам; ще поговорим някой ден за това.
Започнаха да се разотиват, но всеки поотделно го отвеждаше настрана и го уговаряше, като му обещаваше, че ще тръгне с него, а Клемб му рече:
— Над народа всякога трябва да има един, който да седи по-високо и по ум, и по сила, и по чест.
— Па когато потрябва, да може и с тояга да наложи ребрата някому! — засмя се Матеуш.
Всички се разотидоха. Останаха само Антек и ковачът до прозореца, защото Рохо бе коленичил в пруста, потънал в молитвите си.
Те дълго разговаряха в дълбоката тишина. Чуваше се само как Ханка шета из стаята: оправяше леглата, обличаше юрганите в нови калъфи, дълго време се ми като за някакъв голям празник, а после взе да разчесва косата си при прозореца, все по-нетърпеливо поглеждаше навън към тях и наостряше внимателно уши, когато ковачът почна тихо да го съветва да не се залавя с тая работа, защото не ще може да дойде до съгласие със селяните, па и дворянинът не е приятелски настроен към него.
— Не е истина това! Той му стана гарантин в съда! — рече тя през прозореца.
— Щом ти по-добре знаеш, тогава за друго да си приказваме… — Ковачът беше сърдит като куче.
Антек стана и се запротяга на дрямка.
— Само това ще ти кажа: хванаха те в тая работа, нали? Ще се заловиш с чуждите интереси, ами ако след това те осъдят?…
Антек седна пак и тъй дълбоко се замисли, че ковачът не дочака отговор и си отиде.
Ханка се въртеше край прозореца и час по час поглеждаше към него, но той не я забелязваше. Най-после тя плахо и умолително му се обади:
— Ела си, Антоше, време е да спим… Много си уморен днеска…
— Ида, Ханушо, ида — и стана тежко.
Тя бързо се зае да се съблича и шепнеше с разтреперани устни молитвата си.
„Па ако ме осъдят на заточение в Сибир, та що?“ — мислеше загрижено той, като влизаше в стаята.
V
— Петрек, я донеси дърва за огъня — викна Ханка пред къщи, разкопчана и цяла набрашненена, че месеше хляб.
В пещта бумтеше вече силен огън. Тя често го разравяше и тичаше да размесва хляба и да го изнася пред къщи на дъската, изложена малко на слънце, за да възиде по-лесно. Тя много бързаше, защото тестото вече кипеше в покритите с юрган големи нощви.
— Южке, дотури дърва в пещта, че още не се е добре опалила!
Но Южка я нямаше, а и Петрек много не бързаше. Той товареше тор на двора, притупваше натоварената с връх кола, за да не се разсипва по пътя, и спокойно си приказваше със слепия старец, който сучеше въжета при плевнята.
Следпладнешкото слънце все още припичаше, та смола течеше по стените, земята пареше, въздухът гореше като жив огън и едва можеше да се движи човек. Само мухите се въртяха и бръмчеха над колата и конете малко оставаше да скъсат въжетата и да изпочупят краката си от тъпчене поради хапливите мухи.
Над двора висеше сънна, угнетителна жега, размесена с острата миризма на тора, та и птиците бяха млъкнали в градината, кокошките лежеха като мъртви край оградите, а прасетата с пъшкане се валяха в калта при кладенеца. Изведнъж просякът закиха силно, защото от обора замириса още повече.
— Наздраве, дядо!
— Не мирише на тамян, не. Божем съм привикнал на тая миризма, ама сега ме зачопли в носа от енфие по-силно.
— Кой на каквото е привикнал, това му е и сладко.
— Ех, че си глупав! Та какво, аз да не душа само лайна по света!…
— Рекох го, защото си спомних, че същото ми каза моя старши във войската, когато при учение за пръв път ме зашлеви по лицето…
— И ти свикна с това, а? Хи-хи-хи.
— Къде ти свикнах! Така скоро ми омръзна тази наука, че като пипнах тоя синковец веднъж насаме, наложих го едно хубаво, та чак муцуната му се наду като тиква. После вече не смееше да ме бие…
— Дълго ли време служи?…
— Цели пет години! Нямаше с какво да се откупя и трябваше да нося пушката. Само че отначало, докато бях глупав, комуто скимнеше, той ме подритваше и хубаво се натеглих. Ама другарите ме научиха, та ако нещо ми се изгубеше, открадвах си го или ми го даваше една мома слугиня, че й бях обещал да се оженя за нея. А как ми викаха на прякор, задето обичах картофите, как се смееха на езика ми и на нашите молитви…