— Ах, безбожници проклети, на молитвата се смеят.
— Като наместих ребрата на тоя-оня, оставиха ме на мира!
— Я гледай какъв юнак си бил!
— Юнак-неюнак, ама на трима ще видя сметката! — хвалеше се усмихнат.
— На война бил ли си?
— Как да не съм, бил съм се с турците. Натупахме ги здравата!
— Петрек, къде са дървата? — завика пак Ханка.
— Там, където и по-рано — отвърна той под носа си. Просякът дочу и го смъмра:
— Господарката ти те вика!
— Нека си ме вика, няма да взема и паниците й да мия!
— Ти глух ли си, бре! — кресна тя, като изтича пред къщи.
— Не ща да ти паля пещта, не съм се ценил за това — отвърна той.
Тя го нахока, както си знаеше.
Но и ратаят твърде надменно й отговаряше и не мислеше да я послуша, а когато с някаква дума тя го бодна по-силно, той бучна вилата в тора и викна ядосано:
— Това не ти е Ягуша, не ще можеш с викане да ме изпъдиш.
— Ще видиш какво мога! Ще ме запомниш! — заплашваше тя, засегната на болното място, и силно ядосана, така се разбърза около хляба, че облак от брашно изпълни стаята и излизаше от прозореца навън. Тя мърмореше против вироглавеца, изнасяше хляба пред къщи, подтуряше дърва в пещта и в същото време поглеждаше и към децата. Уморена бе от работа и жега, защото в стаята горещината просто задушаваше човека, а в отвода, където гореше пещта, също едва се дишаше, при това и мухите непрестанно бръмчеха по стените, страшно досадно хапеха, та почти с плач ги пъдеше с клонче и тъй бе изпотена и раздразнена, че все по-бавно и по-неспокойно работеше.
Тъкмо размесваше последната топка тесто, когато Петрек изкара из двора колата.
— Почакай, ще ти дам да похапнеш!
— Тпруу! Дай, че вълци ми вият в корема след обеда.
— Малко ли ти беше?
— Е-е, слабо ядене… Минава през корема като през решето.
— Слабо! Виж го ти него! Да не взема месо да ти давам? Като че аз съм седнала по ъглите само колбаси да ям. Хората по това време и хляб нямат. Я виж как живеят безимотните!
Тя сложи в отвода гърне с кисело мляко и един хляб.
Той седна лакомо до яденето и започна полека да се храни, като подхвърляше сегиз-тогиз залци хляб на щъркела, който се бе домъкнал от градината и чакаше при него като куче.
— Рядко, само цвик — мърмореше той, като си похапна.
— Да не би да искаш чиста сметана, ще има да чакаш!
А когато се натъпка хубаво и хвана юздите, тя му подметна хапливо:
— Уцени се у Ягуша, тя ще ти дава по-тлъсто.
— Защо не, докато тя беше тука господарка, никой не умираше от глад — па зашиба конете с камшика, побутна с рамо колата и тръгна.
Улучи я на слабото място, но преди да успее да му отговори, той отмина.
Ластовички зачуруликаха под стряхата и ято гълъби кацнаха с гъргорене на отвода, а когато ги отпъждаше, дочу някакво квичене откъм градината. Тя се уплаши, че свинете ровят в лехата с кромида, но добре, че не беше това, съседската свинка ровеше под плета.
— Само да си провреш рилото и да ровиш, аз ще те науча.
Едва се зае отново за работа, и щъркелът скочи в прустчето, притаи се и като погледа ту с едното, ту с другото око, закълва по хляба и загълта тестото на големи късове.
Тя се спусна с крясък към него.
Щъркелът избяга с протегната човка и усилено преглъщаше, а когато го достигна и замахна да го удари с дървото, той подскочи и хвръкна на плевнята, където остана дълго време, като тракаше и изтриваше клюна си о билото на сламения покрив.
— Чакай, крадецо, ще ти потроша аз пищялите — заканваше му се тя, като подмесваше отново надупчените хлябове.
В това време дотърча Южка, та всичкото се струпа на нея.
— Къде се току рееш? Скиташ само като лингурка! Ще кажа аз на Антек каква си работница! По-скоро да изметеш пещта!
— Бях само при Каша Плошкова. Всички излезнали на къра, а на нея, бедната, няма кой и вода да й подаде.
— Що й е, болна ли е?
— Навярно баба шарка, че е червена и пламнала в огън.
— Ха, донеси болестта със себе си, тогава ще те пратя в болница.
— Е па, не съм ли гледала болни! Не помниш ли как главата си не можех да вдигна от работа, когато ти беше родилка? — И Южка продължаваше да бърбори, както си знаеше, пъдеше мухите от тестото и се залови да изгриба въглените от пещта.
— На работниците следобедна похапка трябва да се носи — прекъсна я Ханка.
— Сега ще отърча. Да опържа ли яйца на Антек?