— Опържи, само че сланина много не туряй.
— Свиди ли ти се?
— Ех, свиди ми се. От много тлъсто може да не му е добре.
На Южка се искаше по-скоро да отиде, та в същия миг се залови за работа и още Ханка необлепила пещта, тя взе три ушатки с мляко и хляб в престилката си и полетя.
— Виж платното дали е изсъхнало, та да го натопиш, като се върнеш; все ще изсъхне още веднъж до заход слънце — викна й тя през прозореца, но Южка бе вече отвъд прелеза, само песничка се чуваше след нея и тук-там из ръжта се мяркаше русата й като коноп главичка.
На угарта до гората работнички разхвърляха изкарвания от Петрек тор, а Антек го заораваше.
Понеже земята бе глинеста, въпреки неотдавнашното й завличане с грапата беше спечена и твърда, та се къртеха буци като балвани, а конете теглеха с такова усилие плуга, че дори въжетата се късаха.
Антек като сраснал в ръчицата на плуга ореше усилено, забравил напълно за света. Понякога шибаше конете с камшика по хълбоците, а по-често ги подкарваше само с чмокане, когато много се изморяваха. Работата беше тежка и мъчителна, но той управляваше плуга с твърда и опитна ръка и захлупваше бразда след бразда, като изкарваше последователно дълги и прави лехи, защото оранта бе за пшеница.
Врани се разхождаха из браздите и кълвяха глистите, а дорестото жребче, което щипеше трева по слога, час по час се спущаше лакомо към кобилата и посягаше към вимето й.
— Я виж какво си спомня, галеник такъв — промърмори Антек, като го фрасна през краката, та то навири опашка и отскочи настрана. Той продължаваше да оре търпеливо и само понякога прекъсваше разпалената тишина, като подвикваше на жените, но беше вече тъй уморен от работа и от жегата, че щом Петрек дойде, викна му сърдито:
— Жените чакат, а ти се влачиш като смола!
— Така е, път тежък, а коня едва мърда краката си.
— А защо толкова време стоя при гората? Видях те аз.
— Можеш да видиш, не го заривам като котка с пясък.
— Устатник, синеца. Дий, стари, дий!
Но конете все повече се уморяваха и бяха вече целите в пяна, пък и на него, въпреки че бе съблечен по бели гащи и по риза, пот обливаше лицето и ръцете му отмаляваха от работа. Затова, като видя Южка, завика радостно:
— Тъкмо навреме идеш, че вече едва държим душите си в зъбите.
Изкара той браздата до гората, изпрегва конете, свали им юздите и ги пусна по тревясалия крайгорски път, а сам седна на сянката край гората и като прегладнял вълк заяде от ушатката. Южка му заприказва това-онова.
— Остави ме, не ме интересуват твоите новини — избъбра ядосано той, та тя отвърна нещо също ядовито и отърча за боровинки из гората.
Гората беше тиха, напечена, ароматна и малко по-примъглена в този слънчев порой, само понякога зелените шубраци по края тихо се раздвижваха, из дълбочината полъхваше ветрец с дъх на смола или се дочуваха някакви заблудени гласове и птичи песни.
Антек се опъна на земята и запуши цигара, но като че виждаше през все по-гъста мъгла как дворянинът препуска на кон през полето край гората и някакви човеци с пръти в ръце.
Грамадни борове, сякаш изковани от мед, се издигаха над него и хвърляха отгоре му разиграна и приспиваща сянка. Когато се бе вече напълно отпуснал, затропа някаква кола.
„Органистовия ратай превозва дървета на стружнята, това ще е“ — помисли си той, като повдигна натежала глава и пак я отпусна. Но не можа вече да заспи, понеже някой рече:
— Похвален!
Безимотни жени излизаха една по една с товари дърва на гръб, а най-сетне се мъкнеше Ягустинка, прегърбена почти доземи от тежината.
— Я си почини, че вече очите ти ще изскочат.
Тя седна до него, като подпря до дървото товара си и едва поемаше дъх.
— Не е за тебе такава работа — пошепна съчувствено той.
— Вярно е, съвсем съм останала без сили.
— Петрек, по-гъсто, по-гъсто стоваряй куповете! — викна той на ратая. — Защо те не отменят синовете ти?
Тя само намръщи лице и завърна зачервените си болни очи.
— Тъй си нещо отпаднала, че не може да те познае човек.
— И камъка що е, и той се троши под чука — простена тя, като отпусна глава. — Бедата по-скоро яде човека, отколкото ръждата желязото.
— Тежка година пред новото жито е тази дори и за стопаните.
— Който има лобода с трици, той не бива да говори за беда.
— Не приказвай така. Ела довечера, все ще се намери за тебе някоя крина картофи. Ще си ги отработиш по жътва.