Ръкува се приятелски с органистови и конете тръгнаха.
— А откъде накъде господин Яшо тука, не си ли вече в класовете? — попита той момчето, което управляваше конете и седеше наред с ратая.
— Дойдох само за панаира! — рече весело синът на органиста.
— Вземи си, френско е… — предложи органистът, като почукваше табакерата си.
Смръкнаха енфие и тържествено кихнаха.
— А ти какво, ще продадеш ли нещо днес?
— Е па, пред съмнало още откараха пшеница, а жените подбраха свинята.
— Та много! — извика жената на органиста. — Яшо, вземи шалчето, че е хладничко — рече тя на сина си.
— Топло ми е, съвсем ми е топло — уверяваше той, но въпреки това тя усука червения шал на шията му.
— Ами разходите малко ли са? Чудя се вече от къде да взимам…
— Е, не се оплаквай, Мачей, благодари на бога, имаш доста…
— Земя не се яде, а прикътана пара няма.
— Защото даваш в заем… малко ли пари имаш по хората?… Съседите знаят кой как е!…
Но недоволен от тия подмятания пред ратая, Борина се наведе бързо към Яшо и тихо го попита:
— Дълго ли още ще караш в класовете?
— Само до празниците.
— Па ще си дойдеш дома, или служба ще вземеш?
— Ех, какво ли ще прави у дома с някакви петнайсет морги, а малко ли са след него дечурлига!… Ех, тежки, като камък тежки времена… — въздъхна жената на органиста.
— Наистина, кръщенки има доста, но каква полза от това?
— Па и погребения има — подметна иронично Борина.
— Е-е… какви ли погребения; само сиромашта мре, едва-едва три-четири пъти на година ще се случи някое богато погребение, отдето да капне нещо.
— Па и треби все по-малко стават, и се пазарят като евреи! — добави жената.
— Всичко това е от беднотия и от лошите времена — оправдаваше Борина.
— Но и от това, че хората не се грижат вече за своето спасение, нито за спасението на онези в чистилището. Свещеника неведнъж е казвал това на мъжа ми.
— И от чифлиците все по-малко дават. Някога, като тръгнех по снопи или с просфорки за Коледа или по списък да събирам, най-напред у дворянина. Не жалеха тогава хората нито жито, нито пари, нито варива. А сега, пази боже, всеки стопанин се свива и като ти даде какво-годе снопче, то ще е от мишки изядено. Ако крина овес, ти даде, тя ще е повече плява. Нека ти каже жената какви яйца ми даваха лятоска, кога събирах за Великден — повече от половината бяха запъртъци. Ако няма човек парче земя, трябва по просия да тръгне — завърши той и подаде табакерата си на Борина.
— Така си е, така… — потвърждаваше Борина, но него не можеше да излъже, той добре знаеше, че органистът има парички и под лихва или срещу отработване дава на сиромасите, та току се усмихваше на тези извъртания и попита пак за Яшко:
— Ами чиновник ли ще стане?
— Какво? Моя Яшко чиновник, писарушка? Не за това съм отделял от залъка си, докато се изучи, не. Ще го изпратим в семинарията за свещеник…
— За свещеник!
— Нима ще му бъде зле? На кой свещеник е зле?…
— Па така си е, така… Това е и чест и, дето викат, който има поп в рода си, по-добре е у дома си… — каза това бавно и с почит погледна през рамо към момчето, което подсвиркваше на конете, понеже се бяха спрели по своя нужда…
— Казваха, че и Стахо воденичарския щял да стане свещеник, па сега като че ли е във висшето училище и се учи за доктор…
— Е, от такъв лудетина свещеник става ли? Та нали моята Магда е вече в шестия месец, и то от него…
— Думаха, че от ратая на воденичаря…
— Ба, воденичарката казва така, колкото да заварди сина си. Такъв женкар е той, да пази господ, нека върви там… доктор да става.
— Така си е, Яшо… по-добре да стане свещеник, че и на бога чест, и на хората радост ще бъде — поласка я хитро Борина. Не му се искаше да се препира с жената и внимателно слушаше доводите й, а органистът постоянно побутваше шапка и високо отговаряше на поздравите на минувачите: „Во веки!“ Те караха тръс и Яшо сръчно отминаваше колите, хората и натоварената стока, докато влезе в гората, където вече бе по-свободно и пътят по-широк.
Току накрай гората настигнаха Доминиковица. Тя беше в кола с Ягна и с Шимек, а вързана за рогата крава вървеше след колата, от която се подаваха бели шии на гъсоци и съскаха неспирно като змии.