Тя сърдечно заплака, като не можеше да изрече благодарността си.
— Па може и нещо повече да намери Ханка — добави е доброта той.
— Да не беше Ханка, всички бихме изпукали — шепнеше насълзено Ягустинка. — То се знае, че ще си го отработя, кога дотрябва. И не казвам за себе си. Бог да ти заплати! Що съм аз? — Смет, дето с ботуша се тъпче, дето никой я не знае, па съм и привикнала добре на глад, ама когато запищят милинките ми червейчета: „Бабинко, искаме да ядем“, па като няма с какво да запълни човек гладните им коремчета, то, казвам ти, краката си бих отрязала или от черквата бих смъкнала нещо, да го занеса на евреина, само и само да ги нахраня.
— Ти пак ли си при децата си?
— Майка нали съм. Да ги оставя ли в такава беда? А това лято като че ли всички злини все на тях се струпаха. Крава им умря, картофите им изгниха, та трябваше и за семе да купуват, вятър плевнята им събори, на това отгоре и снахата след последното раждане все боледува и всичко е оставено така, на божията милост.
— Така е, защото на Войтек само водка му дай и все в кръчмата го тегли.
— От мъка се напиеше някога, само от мъка, ама като му дадоха работа в гората, и не помирисва към евреина, нека ти кажат хората — защищаваше тя горещо сина си. — На сиромаха всяка чаша броят! Омекна гнева на господ, омекна, та остави на мира един глупав човечец. И за какво? Какво ли пък лошо е направил? — бъбреше тя, като издигна към небето страшните си изпитателни очи.
— Малко ли ги кълнеше и ти? — рече натъртено той.
— Ех, ще слуша господ глупаво лаене! Ами — добави като че ли по-тревожно и по-неспокойно тя — дори и когато кълне децата си, майката в душата си не им желае злото. В яд езика няма граница. Ами как…
— Войтек продаде ли вече ливадата?
— Воденичаря донесе цели хиляда злоти, но аз не дадох, че като попадне в ноктите на тоя вълк, и дявол не може да му я вземе. Па може и някой друг да се намери с пари?
— Чудесна ливада. Две коситби в годината като в кърпа вързани, да имах готови пари! — въздъхна той и се облизваше като котка за мляко.
— И Мачей още искаше да я купи, че е тъкмо на слог с Ягушината земя.
Той трепна при това име, но едва след някое време попита уж случайно, зареял поглед далече низ полята:
— Ами у Доминиковица що става?
Но тя го прониза с поглед, усмивка премина по бледите й устни, очите й блеснаха и като се приближи до него, заприказва състрадателно:
— Какво! Същинско пъкло! В къщи е като след погребение, студено е чак от скръб, отникъде ни радост, ни спасение! Изплакват само очите си и чакат божията милост! А най-много Ягуша…
И размотаваше тя като прежда най-различни неща за Ягушините мъки, жалби и изоставеност. Говореше разпалено, подмазваше му се и като че ли го подпитваше да изкопчи нещо от него, но той упорито мълчеше, понеже неочаквано го обзе такава скръб, та цял се разтрепера.
За добра чест върна се Южка и донесе половин престилка къпини. Насипа му от тях в шапката, събра ушатките и затича с всички сили към дома.
А Ягустинка, като не изкопчи ни дума от него, почна да се вдига с пъшкане.
— Остави ги! Петрек, я ги качи на колата! — заповяда кратко той.
Улови пак плуга и търпеливо реза някое време спечената твърда земя, огъваше се като вол в ярем, отдаваше се цял на работата, но пак не можа да задуши мъката си.
Денят почна да му се вижда дълъг, та час по час поглеждаше слънцето и с нетърпелив поглед измерваше нивата: имаше още доста неизорано. Все повече се дразнеше той, неизвестно защо биеше конете и остро подвикваше на жените по-живо да работят. Нещо тъй го разпъваше, та едва изтрайваше, и такива мисли се мотаеха из главата му и премрежваха очите му, че плугът все по-често се клатушкаше в ръцете му, като заораваше в камък, а при гората запъна в някакъв корен и лемежът се счупи.
Не можеше да оре по-нататък, затова сложи плуга на влакчето, запрегна единия кон и подкара към дома за нов плуг.
В къщи нямаше никой и всичко бе разхвърляно и набрашнено, а Ханка се караше с някого в градината.
— Лапацало! За караници има време! — мърмореше той, като вървеше из двора, но там се ядоса още повече, че другият плуг, който изтегли изпод навеса, също не беше в ред. Дълго поправя нещо по него все по-нетърпеливо и се вслушваше в караницата, защото Ханка вече се развика като бясна:
— Плати ми пакостта, ще ти пусна свинята, ако не, в съд ще те дам! Плати ми платното, дето ми го скъса лятоска на белилките, плати ми и изровените картофи. Свидетели имам за всичко! Гледай я ти каква умна била, свинята си с моето ще храни! Няма да ти простя! Па друг път и на свинята ти, и на тебе ще пребия пищялите! — тъй заядливо крещеше тя, но и съседката не оставаше длъжна, та се караха и махаха стиснати пестници през плета, готови да се избият.