— Ханко! — викна той, като нарами плуга.
Тя доприпка разкрещяна и разперена като квачка.
— Дереш се, та по цялото село се слуша!
— Браня си своето! Ами как да позволя аз на хорските свине да ми ровят лехите! Толкова пакост ми правят, полека ли да им викам? Да имат да вземат, не прощавам! — крещеше тя, та той остро я прекъсна:
— Загърни се, че си заприличала на плашило!
— Ами… за работа ще се обличам като за черква…
Той я погледна с укор, защото беше като из възглавница изтътрузена, сви рамена и излезе.
Ковачът работеше; отдалече се чуваха звънките силни удари на чуковете, а в ковачницата бухаше огън и бе горещо като в пъкло. Михал тъкмо изковаваше с помощника си някакви дебели железа. Пот обливаше нацапаното му лице, но ковеше неуморно и сякаш с настървение.
— Чии са тия толкоз яки оси?
— За Плошковата кола! Ще вози дървета на стружнята!
Антек седна на прага и засвива цигара.
Чуковете все удряха с настървение и пееха непрестанно с трясък: едно-две, едно-две, и червеното желязо, чукано с всичка сила, се изработваше полека като тесто, измесвано според нуждата, та цялата ковачница трепереше.
— Ти не би ли желал да превозваш? — попита го Михал, като слагаше в огнището желязото и раздвижваше меха.
— Нима ще ме допусне мене воденичаря? Той и органиста навярно са взели всичката работа по превоза и са се побратимили с евреите.
— Коне имаш, всички наредби за това имаш, а ратая само краката си клати около дома. Плащат добре — шепнеше съблазнително ковачът.
— То се знае, че все ще е добре да се изкара някой грош за жътва, ама що, няма да отида да се моля на воденичаря.
— Трябва да поприказваш с търговците.
— Не ги и познавам! Ако искаш, поговори ти вместо мене!
— Щом ме молиш, ще поприказвам, още днес ще отърча.
Антек бързо се отдръпна вън пред ковачницата, защото чуковете пак заиграха и искри като огнен и парлив дъжд се сипнаха.
— Ще дойда ей сега, да видя само какви дървета прекарват.
И на стружнята работата кипеше като в кошер. Трионите непрестанно се движеха, с глухо стържене прояждаха дългите трупи, а водата с шум падаше от колелата в реката и разпенена, изморена, вреше с клокочене между тесните брегове. От колите стоваряха едва окастрени от клоните борове, та земята чак тътнеше при падането им. Шест души ги одялваха, за да им придадат четвъртита форма. Други изнасяха дъските на слънце.
Матеуш ръководеше цялата фабрика. Всеки миг можеше да го видиш на друго място, залягаше усърдно, разпореждаше и всичко внимателно наглеждаше.
Поздравиха се приятелски.
— Ами Бартек къде е? — попита Антек, като се вглеждаше между работниците.
— Омръзна му в Липци и тръгна да гони вятъра.
— То някои все така ги тегли по света! Вижда се, че имаш работа за дълго време. Доста материал!
— За някоя година, па и повече ще стигне. Ако дворянина дойде до съгласие с всички, до половин гората ще изсече и продаде.
— На Подлесието пак размерват земята днес.
— Защото всеки ден дохожда някой да се пазари. Овци такива, не послушаха да се сдружим селски, тогава дворянина щеше повече да даде, а сега всеки за себе си тайно работи, само и само по-скоро да стане.
— Има някои също като магарета: ако искаш да вървят напред, за опашката ги дърпай! Разбира се, че са овни, дворянина отскубва от всеки по нещичко, защото поотделно си уреждат работата — рече Антек.
— Ти взе ли си вече имота?
— Още не е изтекъл срока след смъртта на тате и не можем да се делим, ама си определих вече нивите.
Между елите отвъд реката се мярна някаква жена. Стори му се, че е Ягуша, та ако и да приказваше, все по-неспокойно се взираше в крайречния гъсталак.
— Тъй е горещо, та ще ида да се изкъпя — рече най-сетне той и тръгна по реката надолу, уж да избере сгодно място, но щом се скри зад дърветата, спусна се бързешком.
Наистина тя беше. Отиваше с мотика на зелето.
— Ягушо! — извика той, като се изравни с нея.
Тя се огледа внимателно и като позна гласа му и показващото се между шавара лице, спря се развълнувана, без да знае какво да прави, съвсем безпомощна и изплашена.