— Не познаваш ли ме? — пошепна разпалено той и се опитваше да премине на другата страна при нея. Но реката бе дълбока на това място, макар и тясна само няколко крачки.
— Как, тебе ли да не познавам? — И тя поглеждаше страхливо зад себе си към зелището, където се червенееха някакви жени.
— Ами къде се криеш, та не може да те види човек?
— Къде? Изгони ме жена ти от къщи и сега седя при мама…
— Ето и за това бих искал да поговоря с тебе. Излез, Ягно, довечера зад гробищата. Ще ти кажа нещо, ела! — молеше я горещо той.
— Ами… да ме види някой! Стига ми вече това, що говорят за по-рано… — отвърна решително тя.
Но той тъй се молеше, тъй скимтеше, че смути сърцето й и започна да й става жал за него.
— Какво ново ще ми кажеш? Защо ме викаш?
— Нима вече толкова съм ти чужд, Ягушо?
— Не си ми чужд, ама и свой не си ми! Не ми е до това…
— Ти ела само, па няма да съжаляваш. Ако те е страх зад гробищата, ела зад поповата градина, не помниш ли къде? Не помниш ли, Ягушо?
Такава червенина изби по лицето й, че тя дори се завърна.
— Не думай такива, че ме е срам… — И тя се страшно засрами.
— Ела, Ягушо, до среднощ макар ще чакам…
— Почакай тогава… — И тя бързо се обърна и полетя към зелището.
Той гледаше след нея и такава услада го обзе, такива пламъци възбуниха кръвта му, че бе готов да припне след нея и да я хване, ако ще би пред очите на всички… Едвам се въздържа.
„Нищо, жегата ме така разслаби“ — помисли си той, като се събличаше бързо да се изкъпе.
Поразхлади се хубаво и се замисли за себе си.
„Като клечица е слаб туй човека, нищо ветрец може да го духне…“
Срам го обзе. Той се огледа дали някой не ги е видял, и с усилие размисляше върху всичко, каквото му бяха казали за нея.
„Такова, такова си ти цвете!“ — мислеше той с презрение и като че с жал, но изведнъж се спря под едно дърво и притвори клепачи, защото тя сякаш израсна с всичката си хубост пред очите му.
— Надали има в целия свят друга такава! — простена той и страшно закопня да я види още веднъж, още веднъж да я прегърне, да я притисне до сърцето си, да пие от тия червени устни, да пие до забрава този сладък мед, до дъното да го изпие…
— За последен път, Ягушо! За последен! — прошепна той умолително, като че ли на нея. Дълго след това търка очите си и разглежда дърветата, докато дойде на себе си и отиде в ковачницата. Михал бе самичък и тъкмо се залавяше за плуга.
— Ще издържи ли твоята кола такава тежина? — попита ковачът.
— Да има само що да товаря…
— Аз като ти казвам, все едно, че си натоварил вече.
Антек започна да пише с тебешир на вратата и да смята.
— До жътва бих изкарал триста злоти! — рече весело.
— Тъкмо за делото ти — обади се неволно ковачът.
Антек изведнъж се намръщи и очите му мрачно заблестяха.
— Душата ми яде това мое дело. Щом си го спомня, всичко пада от ръцете ми, отщява ми се дори да живея…
— Нищо чудно, само че не мога да разбера защо още не се грижиш за някакво спасение.
— Какво бих могъл да направя?
— Все нещо трябва да направиш! Ами как, да не отидеш сам да си сложиш главата под ножа като теле на касапин?
— С глава стена не мога да пробия! — въздъхна жалостно той.
Михал почна пак да кове с настървение, а Антек потъна в неспокойни и страшни мисли: такива мисли го налитаха, че дори цветът на лицето му се променяше, той подскачаше от мястото си и мяташе безпомощно поглед насам-натам. Но зет му го остави дълго да се помъчи, като скрито го наблюдаваше, и най-сетне рече тихо:
— Кажимеж от Модлица можа да си помогне…
— Този, дето избяга в Америка ли?
— Той същия. Умен, синчагата, разбра той добре какво го чака.
— Защото доказаха, че е убил стражаря ли?
— Не чака и да докажат! Не бе той глупав да изгние в затвора…
— Лесно му е било, ергенин човек.
— Който има нужда, той се спасява. Аз не искам да ти давам никакви съвети, да не би да помислиш, че си кроя някакъв план, ами само казвам какво в такива случаи са правили други. Прави, каквото ти харесва. Войтек Гайда от Воля току по празниците се върна от затвора. Е та що, десет години… то още не е цял живот… ще го понесе човек…
— Десет години, господи мили! — простена Антек и се хвана за главата.