А свещеникът, като чу, че някой иде, викна:
— Пакостници такива! Да мигнеш само, и веднага в чуждото, свине такива! Оррт, Дорчо! — и като повдигна дрехата си, бързо ги изпъди.
— Борина! Как си? — извика той, като го позна отблизо.
— Вас търся, отче, наминах у дома ви.
— Пък аз излязох да прочета молитвите си и да наглеждам конете, че Валек отърча до чифлика. Ама такива настървени пакостници, че боже сохрани, не мога да изляза наглава. Гледай каква детелина е израснала на Клемб, като гора! Аз му дадох семето… А пък моята тъй измръзна, че остана само лайкучката и тръните! — въздъхна жално той и седна на един камък. — Я поседни да си поприказваме! Чудесно време! След три седмици ще зазвънят косите! Аз ти казвам!…
Антек седна до него и заприказва полека за какво бе дошъл. Свещеникът слушаше внимателно, поемаше с носа си енфие, подвикваше час по час на конете и силно кихаше.
— Къде натам! Сляп ли си, че е чуждо? Я ги виж, свине такива настървени!…
На Антек някак не му вървеше. Той заекваше и се заплиташе.
— Виждам, че нещо тежко те мъчи. Признай си чистосърдечно, ще ти олекне, признай си! Та пред кого ще изплачеш душата си, ако не пред свещеника? — Той го поглади по главата и го почерпи с енфие, та Антек събра сили и изповяда всичките си мъки.
Свещеникът мисли дълго върху думите му, въздиша и най-сетне рече:
— Зарад горския аз бих ти определил църковно покаяние: отбранявал си баща си, а понеже той беше такъв безумец и фармасонин, не е голяма бедата. Но съда няма да ти прости. Най-малко четири години ще поседиш. Какво да ти кажа? Боже мой, и в Америка живеят хората, и от затвора се връщат. Но и едното е лошо, и другото не е по-добро.
Ту му казваше ако ще би още утре да бяга, ту го съветваше да остане и да излежи наказанието си, а най-сетне рече:
— Най-сигурно е това: да се отдадеш на грижите на всевишния и да чакаш неговата милост.
— И ще ме оковат, и ще ме откарат в Сибир…
— Все пак мнозина се връщат, сам аз познавах не един…
— Истина е, само че какво ще сваря след години в къщи? Какво ще може сама жена ми? Всичко ще се разсипе! — шепнеше безпомощно той.
— От душа и сърце бих желал да ти помогна, но какво мога да сторя… Чакай, ще отслужа за тебе една литургия на Преображение господне. Вкарай конете ми в обора. Късно е вече! Късно е, казвам, да вървим да спим!
Антек бе тъй обзет от грижите си, та едва когато излезе от двора на свещеника, се сети за Ягуша и бързо изтича при нея.
То се знае, че тя чакаше приклекнала до плевнята.
— Чаках ли, чаках!
Гласът й бе като че ли пресипнал от росата.
— Можех ли така лесно да се откача от свещеника? — Поиска да я прегърне, тя го отблъсна.
— Не ми е до закачки, нито до милувки!
— Ти си съвсем друга! — рече той, почувствувал се обиден.
— Каквато си ме оставил, такава съм си…
— Ама не приличаш на себе си… — И той се приближи повече до нея.
— Толкова време не се затъжи за мене, а сега се чудиш!
— Колко съм тъгувал, повече не може да бъде. Но можех ли да дотърча при тебе?
— А аз останах сама с оня труп и с мъките си! — Тя потръпна от студ.
— И през ум не ти мина да дойдеш да ме видиш, друго си мислила ти!…
— Антошко, ами ти чакал ли си ме? — измънка недоверчиво тя.
— И още как! Като щур всеки ден висях до решетките и очите ми се изгледаха за тебе, всеки ден те чаках! — Изведнъж жал го разтърси.
— Мили божичко! А така ме изхока там зад сенарника! И така лош бе преди! А когато те подкараха, нито ме погледна, нито ми продума… Помня много добре, за всички имаше добра дума, дори и за кучето, само за мене не! Струваше ми се тогава, че ще полудея!
— Не ме е било яд, Ягно, на тебе, не. Но като се скорави на човек душата от мъка, би погубил и себе си, и цял свят.
Застанали долепени един до друг, те мълчеха. Месецът светеше право в лицата им. Дишаха тежко, шибани от люти спомени, очите им плуваха в застинали сълзи на жалба и мъка.
— Не така ме посрещаше ти по-рано! — рече той мрачно.
Внезапно тя се разплака неутешимо като дете.
— А как да те посрещна, как? Малко ли беда ми навлече, та сега хората гледат на мене като на куче…
— Аз да съм ти навлякъл беда? Зарад мене ли е това! — Яд го обзе.
— Зарад тебе! Зарад тебе ме изгони из къщи тая разпасница, тоя свински изхвърляк! Зарад тебе съм станала за присмех на цяло село…