— А кмета забрави ли вече? А другите? — избухна страшно той.
— Всичко, всичко е зарад тебе! — шепнеше тя все повече и повече разплакана. — Защо ме накара да ти дойда като някое куче? Нали си имаше жена? Аз бях глупава, а ти ме тъй замая, че целия свят забравих заради тебе! И защо след това ме остави сама да ме разкъсат?
Но и той, възбуден от жалбите й, просъска със стиснати зъби:
— Аз ли ти казах да ми станеш мащеха? И аз ли те принуждавах да се мъкнеш с всеки, който пожелае, а?
— Тогава защо не ми забрани? Ако ме обичаше, нямаше да ми позволиш, нямаше да ме оставиш сама, а щеше да ме пазиш от злина, както други правят!
Така се оплакваше с болка тя и бе изпълнена с такава бездънна мъка, че той вече не можеше да се защитава. Всичкият яд го напусна и сърцето му затупа от любов.
— Мълчи, Ягушо, мълчи, детенце! — прошепна той сърдечно.
— И такова зло се струпа върху ми, па и ти, и ти си против мене, както всички, и ти! — хлипаше тя, опряла глава о плевнята.
Той я накара да седне до него на междата и почна да я притиска до сърцето си, да я гали по косата, бършеше разплаканото й лице, целуваше разтрепераните й устни и залетите с горчиви сълзи очи, тези мили и тъй опечалени очи. Галеше я той, милваше я и я успокояваше, както можеше, а тя вече плачеше все по-тихо, притискаше се до него, доверчиво увисна на врата му и склопи глава на гърдите му, сякаш на майчино сърце, където е тъй мило да изплаче човек всичките си болки и скърби…
Но главатана Антек бе вече замаяна, понеже такава сладост лъхаше от нея, тъй го топеше топлината й, та все по-разпалено я целуваше и по-силно я притискаше до себе си…
Отначало тя не схващаше накъде клони работата и какво става с нея. Чак когато се почувствува напълно във властта му и когато той започна да мачка устните й със страстни целувки, взе да се дърпа и да го моли тихо, почти с плач:
— Пусни ме, Янтоше! Пусни ме! Пусни ме, че ще викам.
Но как да се откъсне от тоя змей, който я стискаше, та не можеше дори дъх да си поеме и цяла пламваше в огън и тръпки я обземаха.
— За последен път ми позволи, за последен! — скимтеше той и едвам дишаше вече.
Светът се завъртя с нея и тя полетя към дъното на някакъв рай, а той я взе, пак така лудо, както я вземаше някога в омаята на любовта, и тя му се отдаваше също както някога в сладостната мъка на безсилието да я носи към неизмеримо блаженство, към самата смърт…
Както някога, божичко мой! Както по-рано! Както винаги!
Нощта бе звездна, месецът висеше високо насред небето. Топлият, изпълнен с ухание въздух обгръщаше заспалите поля в бездънна тишина. Цял свят потъваше с притаен дъх в опиянението на забравата и в сладката нежност на унеса.
А и у тях вече нямаше нищо освен забрава, нищо освен огън и буря, нищо освен вечна жажда и вечно неутолима мъка. Също както изсъхнало дръвче се ожени с гърма и избухне в пламъци към небето, та умират заедно и възгласят сватбената песен на гибелта, така и те пропаднаха в някакви ненаситни жарави. Оживя в тях някогашната любов, съединиха се и неговата, и нейната и избухнаха в радостния огън на едничък миг забрава, на една минутка последна радост.
И когато седнаха отново един до друг, нещо вече тъй помрачи душите им, та се гледаха тревожно, крадешком, отбягваха погледите си като че със срам и жал.
Напразно той търсеше с устните си, както някога, нейните жадни за целувки устни: тя се отвръщаше с нежелание.
Напразно й шепнеше най-сладките галени имена: загледана втренчено в месеца, тя не отговаряше. И той кипваше в себе си и изстиваше, обзет от странна мъка и жал.
Седяха те, без да знаят вече какво да си говорят, само се безпокоеха и чакаха кой пръв ще стане и ще се махне.
У Ягуша като че всичко изгасна до искрица и се разсипа като пепел, защото тя се обади с потаен яд:
— Като някой разбойник ме насили!
— Не си ли моя, Ягушо, не си ли? — Той поиска да я прегърне, но тя яростно го отблъсна.
— Нито твоя, нито ничия, разбираш ли? Ничия!
И пак се разплака, но той вече не я успокояваше, нито я галеше, а след някое време рече със сериозен глас:
— Ягушо, би ли тръгнала по света с мене?
— Къде? — вдигна тя разплаканите си очи към него.
— Ако ще и в Америка! Би ли тръгнала с мене?
— Ами жена ти какво ще прави?
Той скочи, като че ли някой с бич го удари.
— Искам да ми кажеш право! Ще я отровиш ли, или какво?