Той я хвана през кръста, прегърна я силно и като я целуваше страстно по лицето, започна да я моли и заклина да тръгне с него по света, където завинаги ще бъдат заедно. Доста време й говори той за своите планове и надежди, защото като слепец за тояга се бе хванал изведнъж за мисълта да бяга с нея, и бъбреше като пиян, обзет от трескава възбуда. Тя изслуша докрай всичко и рече хапливо:
— Насили ме към грях и смяташ, че съм вече съвсем оглупяла и ще ти повярвам на тия вятър приказки…
Той й се кълнеше във всичко, че казва светата истина. Но тя дори не желаеше да го слуша, изскубна се из ръцете му и прошепна:
— И през ум не ми минава да бягам с тебе. За какво да бягам? Лошо ли ми е самичка? — Загърна се с престилката си и внимателно се заоглежда. — Късно е, трябва вече да си ходя.
— Къде бързаш, никой не поглежда из къщи за тебе.
— Но за тебе е време. Ханка там вече проветря завивките и въздиша…
Той страшно се ядоса от тия думи и процеди презрително през зъби:
— Аз не ти казвам кой те очаква тебе по кръчмите…
— Ами ти ако знаеше, че мнозина са готови да ме чакат дори до съмнало, ако знаеше! Много се големиш и смяташ, че си само ти! — приказваше тя, като се смееше заядливо.
— Тичай тогава, ако щеш, и при евреина тичай! — се откъсна от гърлото му.
Но тя не мръдна от мястото си; те все още продължаваха да стоят един до друг, дишаха тежко, поглеждаха се с разярени очи и сякаш търсеха в себе си най-обидни думи.
— Ако си имал да ми кажеш нещо, казвай го, че вече няма да ти изляза…
— Не бой се, няма да те викам, няма…
— Ако ще би в краката ми да скимтиш, няма да ти изляза.
— То се знае, не ти стига време, на толкова трябва всяка нощ да излизаш…
— Да пукнеш като куче!… — И тя скочи направо през нивите.
Но той не се спусна подире й, нито пък я повика, а я гледаше как тича през лехите като сянка и се изгуби зад градините; само търкаше като от дрямка очите си и мрачно въздишаше.
— Вече съвсем оглупях! Божичко, докъде може да те доведе една жена.
Обзе го чуден срам, когато се връщаше в къщи; не можеше да си прости това, което направи, и страшно се мъчеше и ядеше отвътре.
Постелята му го чакаше вече готова в градината, в коша от колата, понеже в къщи не можеше да се заспи от горещина и мухи.
Но той не заспа. Загледан в далечните трепети на звездите и заслушан в тихите стъпки на нощта, той лежеше и мислеше за Ягуша.
„Нито с нея, нито без нея! Пусто да остане!“ — прокле той тихо, жално въздишаше, обръщаше се ту на една, ту на друга страна и отхвърляше завивката, като изкарваше краката си на хладката оросена трева, но нито дрямка му дохаждаше, нито мислите за нея преставаха за миг поне.
Едно от децата заплака в къщи и Ханка нещо замърмори. Той повдигна глава, но след миг всичко пак утихна. Отново го налетяха размисли и минаваха през него като миризливи пролетни ветрове и полюляваха в сладки спомени душата му; но той не им се покори, напротив — разглеждаше ги трезво и най-сетне дойде до това, че си рече тържествено като на света изповед:
— Веднъж завинаги трябва да се тури край! Това е срам и грях! Какво ще кажат пак хората! Ами баща с деца съм и стопанин! Край трябва да се тури.
Решаваше той, но му беше жал за нея, неизразимо жал.
„Веднъж само да се отпусне човек, навеки е вече приятел с дявола, та и смъртта не може да ги раздели!“ — мислеше си той горчиво и унесено.
Раззаряше се вече и цялото небе се покриваше като с погребален плащ, но Антек още не спеше, а когато бял ден назърна в очите му, Ханка дотърча да го буди. Той я погледна с намръщено лице, но беше някак чудно добър с нея и щом му разправи за какво е идвал ковачът снощи късно, той я погали по невчесаната коса:
— Щом се е наредила работата с превозването, ще ти купя нещо от панаира.
Зарадвана от тази любезност, тя го помоли да купи един остъклен бюфет за чиниите, какъвто имаше у органистови.
— След малко ще ти се поиска и дворянско канапе! — засмя се той, като обеща да купи бюфет, и стана бързо, защото работата чакаше и трябваше да впрегне шия и да тегли както всеки ден.
Поприказва още малко с ковача и веднага след закуска изпрати Петрек да изкарва тор, а самият той с два коня и кола отиде в гората.
На сечището гърмеше от работа; множество народ кастреше и режеше изсечените още през зимата дървета; като чукане на кълвачи се чуваха ударите на брадвите и стърженето на трионите, а в буйната трева на сечището пасяха липченски стада и пушеха огнища.