— Пък ти! Да не я направиш сам!
— Матеуш ще ми помогне, обеща ми!
— Майка ти няма ли да помогне с нещо? — рече тя плахо.
— Ако ще да пукна, пак няма да й се моля! — подвикна той, но като видя, че тя се натъжи още повече, страшно се загрижи, та приседнаха до една ръж и започна боязливо да й се обяснява:
— Ама мога ли, Настушо? Ами как, мене ме изгони и против тебе вика.
— Боже мой, да бяха поне кравичка някоя дали, пък то като най-долните просяци, без нищичко, страх да го е човек да си помисли.
— Ще има, ще има и крава, Настушо, хвърлил съм вече око на една.
— Че нито къща, нито говедце, нито нищо! — заплака тя, като се гушеше до него.
Той бършеше очите й, галеше я по главата, но и нему страшно дожаля, та едвам не ревна. Затова скочи на крака, пипна лопатата и викна уж страшно ядосан:
— Бре жено, пък ти що правиш? Толкова работа, а ти си седнала да надумваш!
Тя се изправи, обзета от тежки грижи и големи безпокойства.
— Ако не измрем от глад, вълци ще ни изядат на тоя ветрилник.
Той се ядоса много и като се залавяше за работа, рече натъртено:
— Щом ще ми ревеш и ще ми дрънкаш, каквото ти дойде на ума, по-добре си стой у дома!
Тя поиска да се притули до него и да се придобрят, но той я отблъсна.
— Ех, само за галене е сега време! — но все пак се остави да го погали, макар че още се сърдеше на женските й приказки, та тя си отиде спокойна, дори весела.
— Какво нещо е то! Божем и жената е човек, а не разбира човешки. Само плачове и вайкане… Нищо не пада готово от небето, докато не се изработи с ръце. Също като децата: ту смях, ту плач, ту ядосване и надумки! Божичко!
Така си мърмореше и залягаше усилено, та скоро забрани за всичко друго.
И той работеше всеки ден; ставаше в зори и в късна вечер се връщаше. Често пъти по цял ден не отваряше уста с никого. Ядене му носеше Тереска, защото Настка отработваше на свещеника на картофите.
Изпърво някой се отбиваше при него, но понеже той не обичаше да приказва, гледаха само отдалече и се чудеха на неуморимостта му.
— Корав синеца! Да му се не надяваш! — каза Клемб.
— Доминиковичино семе! — викна със смях друг, но Гжеля, който още от началото внимателно го наблюдаваше, рече:
— Истина, мъчи се като вол, но трябва да му се помогне малко.
— То се знае, сам не ще може, редно е, заслужава човека! — повтаряха и други. Обаче никой не се погрижи пръв да му помогне, а чакаха той да отиде и да ги помоли.
Но Шимек не молеше, нито му идваше наум такова нещо, та се страшно зачуди, когато един ден видя, че една кола се приближава към него.
Беше Йенджих и още отдалече викаше:
— Покажи ми къде да захвана да ора! Не ме ли познаваш?
Шимек дълго не можа да повярва на очите си.
— Как си се решил, ще има да ядеш бой ти, нещастнико!
— Нека ям! А като ме набие, тогава вече съвсем при тебе ще дойда.
— Сам ли си намислил да ми помагаш?
— Сам, разбира се! Отдавна се канех, ама ме беше страх, тя ме пазеше, па и Ягуша ме съветваше да не идвам — разправяше Йенджих надълго и нашироко, като се залавяше за работа, та ораха цял ден, а вечерта, като си отиваше, обеща да дойде на другия ден.
И дойде точно с изгрев-слънце, а Шимек веднага забеляза, че бузите му бяха малко посинели, но чак надвечер го попита:
— Има ли много бой?
— Ех, сляпа, не е лесно да ме допипа, а сам няма да й вляза в ръцете — отвърна някак невесело.
— Ами Ягна не издаде ли те?
— Ягуша не ни издава нас.
— Докато не влезе някоя муха в главата й. Жена, можеш ли да я разбереш? — въздъхна той и му забрани да дохожда вече.
— Сега сам ще се оправя. После ще ми помогнеш на сеитбата.
И пак остана сам и неуморно работеше като кон на градинарско колело, без да гледа ни умора, ни жега, защото дните се нижеха тъй горещи, напечени и задушни, че земята се пукаше, водите пресъхнаха, тревите пожълтяха, а житата стърчеха едва живи в този адски пожар. Полята опустяха и заглъхнаха, не можеше да се изтрае на работа: като че жив огън се лееше от небето и слънцето просто изяждаше очите. Побелялото мътно небе висеше като огнена, трепкаща покривка, която засланяше с такъв пек цялата земя, че ни ветрец полъхваше, ни дървета се поклащаха, нито птичка запяваше, ни човешки глас нейде се откъсваше. И всеки ден тъй пътуваше слънцето от изток до запад и немилостиво сееше жар и суша.