— Само да си посмял да се похвалиш някъде, с врела вода главата ще ти попаря — заплашваше го тя и се притискаше до него.
— Моя си, Настушо… самичка ми се даде… не те изпущам вече — бърбореше той и загледан в очите й, прибави по-тихо: — Първото трябва да бъде момче.
— Глупчо, гледай го ти какви шеги си прави! — Тя го отблъсна и избяга зачервена, тъй като наблизо се появи господин Яцек, пушеше си луличката и стискаше цигулката под мишница. Поздрави с „Да бъде похвален“ и заразпитва за разни неща. Шимек с удоволствие му се хвалеше с онова, което бе вече извършил, и изведнъж занемя и опули очи, защото господин Яцек остави цигулката настрана, хвърли палтото си и се залови да меси глината.
Шимек дори изпусна лопатата и зяпна удивен.
— Какво се чудиш?
— Ами как? Вие, господин Яцек, с мене ли ще работите?
— Ще работя я, ще ти помогна на къщата. Мислиш, че не мога ли? Ще видиш.
И заработиха двамата. Наистина старият нямаше много сила и не бе свикнал на селската работа, но тъй майсторски пипаше, че работата му вървеше по-бързо и по-хубаво. Разбира се, че Шимек го слушаше внимателно за всичко, само от време на време мърмореше:
— Господи, това още не е било на света… Дворянин да…
Господин Яцек само се усмихваше и започна да разправя за това-онова, за различни чудесии по света, та Шимек едва-що не падна в краката му от благодарност и почуда, но не намираше смелост, а вечерта отърча да обади всичко на Настуша.
— Казват хората, че бил глупав, пък той е като някой най-мъдър свещеник! — завърши Шимек.
— Някой умно говори и глупаво върши! То се знае, че ако имаше ум в главата, щеше ли да ти помага? И би ли пасъл кравите на Веронка?
— Истина, това човек не може да разбере!
— Нищо му няма, само му е хлопнала едната дъска на човека.
— Ама и по-добър човек не можеш намери на света — рече Шимек.
И той му беше безкрайно благодарен за добрината, но макар че работеха заедно, от едни ушатки ядяха и под един кожух спяха, Шимек не можеше да се сдружи напълно с него.
„Все пак той е от дворянски род“ — мислеше с дълбока почит и благодарност, защото с негова помощ къщурката растеше като тесто с квас. А когато дойде и Матеуш да помага, и Адам Клембовият докара материала от гората, стана тъй хубава къщичка, та чак от селото се виждаше. Матеуш почти цяла седмица работи усилено и подканяше и другите да работят. А като свърши в събота след пладне, затъкна зелено клонче на комина и отърча по своята работа.
Шимек още варосваше къщата, почисти треските и сметта, а господин Яцек си прибра вещите, взе цигулката под мишница и рече с усмивка:
— Гнездицето е готово, сега да насадиш квачката…
— Та нали утре след обедня ми е сватбата? — Шимек се спусна да му благодари.
— Не съм работил напразно! Като ме изгонят от село, ще дойда у тебе под наем. — Той запали луличката си и се запъти към гората.
А Шимек, макар че беше вече всичко привършил, псе още се въртеше наоколо, протягаше изморени кокали и гледаше с неочаквана радост къщата си.
— Моя, разбира се, че моя! — приказваше си той и сякаш не вярваше на очите си, та току пипаше стените, обикаляше я, назърташе през прозореца и с умиление поемаше прокисналия дъх на варта и на суровата глина; едвам надвечер си тръгна към село, за да се стяга за сутринта.
Разбира се, вече всички знаеха за сватбата и на Доминиковица някоя от съседките бе съобщила, но тя се престорила, че не разбира за какво й приказва.
А на другия ден, в неделя, още от ранно утро Ягуша час по час се измъкваше от къщи и тихичко, през градините, отнасяше тежки вързопи у Настушини. Но старата, ако и да усещаше добре какво става, на нищо не се възпротиви и само се тътреше мълчалива и така намръщена, та Йенджих едвам след черковен отпуск се реши да се приближи до нея.
— Да ида вече, мамо! — пошепна той внимателно, като се пазеше отдалеко.
— По-добре ще направиш да изкараш конете на детелината…
— Днеска е сватбата на Шимек, не знаеш ли?…
— Слава богу, че не е твоята! — засмя се тя презрително. — Па само да се напиеш, ще видиш какво ще те правя! — заплаши го тя ядосано и когато момчето взе да се пременява, тя се помъкна някъде по селото.
— Ще се напия, напук ще се напия! — мърмореше си той, като тичаше през селото към Матеушовата къща. Тъкмо тръгваха към черквата, само че тихо, без песни, без викове и музика. И венчавката стана твърде бедно, само с две свещи, та Настуша се разплака неутешимо, а Шимек се мръщеше и гордо, предизвикателно гледаше по хората и празната черква. Добре, че при излизането от черквата органистът засвири тъй игриво, та краката заподскачаха и на душите стана някак по-светло и по-весело.