Отначало му беше мъчно за гората и за лудуванията по къра, но болестта на Южа го тъй много нажали, че да можеше, чудо би направил за нея, и все размисляше с какво да я поразвлече и развесели.
Един ден донесе цяло гнездо малки яребички.
— Южо, погали пиленцата, погали ги, те ще ти запиукат.
— Как да ги погаля, имам ли с какво? — изпъшка тя, като повдигна глава.
И когато той отвърза ръцете й, тя хвана с изтръпналите си безсилни длани пърхащите птичета и ги запритиска към лицето и очите си.
— Така тупкат сърчицата им, тъй се плашат, бедничките! Пусни ги, Витек!
— Затова ли ги хванах, та да ги пущам! — дърпаше се той, но ги пусна.
Друг път й донесе малко зайче и както го държеше за ушите, сложи го пред нея на завивката.
— Мило зайченце, миличко зайченце, от маминка, от маминка са те взели.
Тъй шепнеше тя, притискаше го като детенце до гърдите си и го галеше, но заекът изврещя като раздран, изскубна се от ръцете й и скочи в пруста посред навлезлите на цяло ято кокошки, които се разхвърчаха със страшен шум, бухна се в отвода и през задрямалия Лапа се шмугна в градината. Кучето се спусна подире му, а след кучето и Витек със страшен вик, вдигна се такава врява, че дори Ханка дотича от двора, а Южа се пукаше от смях.
— Кучето хвана ли го? — попита после тя малко неспокойно.
— Ами! Отгледа му задницата, заека се шовна в житото и потъна като камък във вода, толкова бързо! Не се грижи, Южо, друго нещо ще ти донеса!
И донасяше всичко; каквото можеше: пъдпъдъчета, сякаш поръсени със златен прах, таралеж, опитомена катеричка, която скачаше много смешно по стаята, малки ластовички, които тъй жално писукаха, че старите се втурваха чак в стаята, та Южка му каза да им ги върне пак, или разни други неща, да не говорим, че беше надонесъл толкова ябълки и круши, колкото можеха да изядат скришом от по-старите. Но всичко това вече не я радваше, та често гледаше като че ли равнодушно и се обръщаше на другата страна отегчена и без желание.
— Не ща, друго нещо ми донеси! — викаше тя, като отвръщаше очи и дори не поглеждаше към щърка, който се тътреше по стаята, кълвеше по всички гърнета и напразно дебнеше при вратата за Лапа. Едва когато й донесе жив кълвач, тя се малко оживи.
— Господи мили, каква е хубост, като че е изписан!
— Пази се да не те клъвне по носа, като куче е зъл.
— Я гледай, не иска дори и да бяга, да не е питомен?
— Крилата и краката му съм вързал, а пък очите му съм със смола залепил.
Забавляваха се някое време с птицата, но кълвачът беше все така неподвижен и невесел, не искаше да яде и умря за голямо огорчение на всички в къщи.
Тъй минаваха дните.
А вън бе постоянна жега и колкото повече наближаваше жътва, толкова повече и горещината се усилваше, та не можеше да се покаже човек през деня на полето. Нощите също не донасяха разхлада, а бяха задушни и напечени, та и в градините не можеше да заспи човек от топлина, същинска напаст бе сполетяла селото. Тревата вече бе тъй изгоряла, че добитъкът се връщаше гладен от паша и ревеше в оборите, картофите вехнеха, завързаха колкото лешници на корените си и тъй си и останаха, прегорелите овеси едвам бяха израсли над земята, ечемиците пожълтяха, а житата зрееха без време и белееха с празни класове. Селяните страшно се тревожеха от това и с мрачна надежда поглеждаха към всеки залез — дали няма да наклони на промяна времето. Но небето беше все безоблачно и цялото като че ли озарено от стъклен, белезникав пожар, а слънцето залязваше чисто, незабулено дори от най-леко облаче.
Мнозина вече се молеха от все сърце пред иконите на Преображение господне, но нищо не помагаше. Полята все повече посърваха, увяхваха, недозрелите овошки капеха от дърветата, кладенците пресъхваха, па дори и във вира водата толкова намаля, че и дъскорезницата не можеше да работи, воденицата бе затворена, а народът, доведен до отчаяние, прибягна към молебен с шествие, на което се събра цялото село.
И тъй горещо и от все сърце се молиха, че и камъкът би се смилил.
И като че ли господ даде воля на своето милосърдие, при все че на следния ден стана така горещо и знойно, така задушно и така прежуряше, та птиците падаха замаяни, кравите жално мучеха по пасищата, конете не искаха да излизат от конюшните, а измъчените до краен предел хора без сили се щураха из напечените градини и се боеха да погледнат към засаденото със зеленчуци. Но по пладне, когато изглеждаше, че всичко вече изпуща последен дъх в този бял, разтреперан врелец, слънцето внезапно помътня и потъмня, като да бе хвърлил някой шепа пепел върху лицето му; след малко нейде високо забуча като с крила на орляк от исполински птици, набъбнали сини облаци се стичаха от всички страни и слизаха все по-ниско и по-страшно.