Но напразно се въртеше в леглото и щом майка й захърка, пак стана, позагърна се с престилката и седна пред къщи да чака или сън, или зора.
У Боринови отвъд вира още светеше от едната страна и понякога долитаха тихи отгласи на разговори.
Изпърво тя се вгледа в трепкащите върху водата отблясъци на светлините и забрави всичко; тя потъна в сумрачни и трепетливи мъгли, които я бяха омотали като паяжина и я понесоха в някаква тиха привечер, зачервена от зари, в един свят на неутолим копнеж.
Месецът бе вече залязъл и сива мрачина покриваше полята. Звездите светеха високо и сегиз-тогиз някоя падаше с такава бързина и нейде тъй страшно далеко, че дъхът замираше в гърдите и студени тръпки минаваха по костите. Понякога лекичък топъл полъх галеше като любими ръце, понякога се надигаше откъм полята гореща, пълна с благоухание въздишка на нивите и затрогваше сърцето, та Ягна се протягаше и разтваряше ръце. Или седеше потънала цяла в размисли и изпитваше неизказана сладост като кълн, който се напряга и изпълва със сокове… а нощта я обгръщаше тихо и внимателно, сякаш не искаше да плаши човешкото щастие.
У Боринови продължаваше да свети, а на пътя Витек бе на стража, да не би някой неканен да подслушва, понеже се бяха събрали на тихо приятелско съвещание преди утрешното събрание в канцеларията, на което кметът бе поканил всички липченски стопани.
В стаята бе възтъмно. Една свещ мъждукаше на поличката над огнището, та само някои глави можеха да се различат от множеството, тъй като се бяха събрали двайсетина души, всичките, които държеха страната на Антек и Гжеля.
Рохо, който седеше някъде в тъмното, обясняваше какво ще стане, ако се съгласят да се отвори училище в Липци. След това Гжеля учеше всеки поотделно какво да каже на началника и как да гласува.
Дълго през нощта се съвещаваха, тъй като не мина и без караници и противене, но най-сетне се съгласиха на едно и преди да се зазори, се разотидоха бързо, понеже на сутринта трябваше доста рано да тръгнат.
Само Ягуша остана да седи още на пейката под стряхата, вече съвсем потънала в мъглите и нощта, седеше сляпа и глуха за всичко и само понякога шепнеше сякаш горещи слова на безкрайна молитва:
— Ще дойде, ще дойде!
И се навеждаше неволно сякаш пред утрото, сякаш искаше да съзре какво й носи тая посивяла зора над земята и със страх и радост се отдаваше на онова, което имаше да стане.
VIII
Наближаваше пладне. Жегата все повече се усилваше и вече всички се бяха събрали пред канцеларията, но началникът още не беше дошъл. Писарят час по час излизаше на вратата и заслонил очи с ръка, гледаше по широкия, засаден отстрани с разкривени върби път. Но по него лъщяха само локвите, останали след вчерашния проливен дъжд, някаква окъсняла кола се мъкнеше полека и тук-там между дърветата се бялкаше мъжки клашник.
Всички чакаха търпеливо, само кметът тичаше като опърлен, гледаше пътя и все по-силно подвикваше на селяните, които запълваха дупките на площада пред канцеларията.
— По-скоро, момчета! По-скоро да свършите, докато не е пристигнал.
— Ти гледай само да не изпуснеш нещо от страх — обади се един от групата.
— Шавайте брей, хора! Сега съм по служба тука, не е време за шеги.
— Хой, кмете, хой, от бога се бой! — засмя се някой от жепчаниге.
— Ако още някой се обади, в дранголника ще заповядам да го затворят — развика се кметът и отърча да види от гробището, което беше на високо и до което беше залепена с калкана си канцеларията.
Грамадни вековни дървета се издигаха над нея. Камбанарията се сивееше между клоните, а черните рамене на кръстовете се навеждаха иззад каменната ограда към покривите и към пътя, който водеше през селото.
Като не видя нищо, кметът остави при работниците един от помощниците и влезе в канцеларията, където постоянно влизаше и излизаше този-онзи, защото писарят току извикваше някого от стопаните и му припомняше тихичко за изостанали данъци, за незаплатена вноска за съдилището или нещо повече. То се знае, че никому не се харесваха такива напомняния, но слушаха и въздишаха, защото какво можеха да направят сега при тая тежка оскъдица пред ново жито? Нима можеха да платят, когато на мнозина и за сол не стигаха парите? И само се кланяха ниско на писаря, някои и ръка му целуваха, а някои и последната си злотувчица му втикваха в протегнатата ръка и всички заедно го молеха да почака било до жътва, било до най-близкия панаир.
Хитрец и умник беше този писар, дереше хората, та пушек се вдигаше. Уж всичко обещаваше, пък едни със стражари заплашваше, на други правеше вятър, на някого за побратим се докарваше и от всекиго измъкваше по нещичко; ту овесът му се свършил, ту млади гъски му трябвали за началника, ту слама за въжета си дрънчеше, та щат не щат, обещаваха, каквото си поискаше, а като си излизаха, отвеждаше по-познатите настрана и божем приятелски ги наговаряше: