— Па да решите нещо да се събере за училище, че ако се противите, началника може да се разсърди и е готов да ви развали работата с дворянина за гората — предупреждаваше той липчени.
— Ама как, ние по добра воля си се пазарим с дворянина! — почуди се Плошка.
— То е тъй, ама нали знаете: гарван гарвану око не вади, а пък бие…
Плошка излезе много угрижен, а писарят продължаваше да привиква и от другите села и всекиго плашеше с нещо друго и никого не пропущаше да не го понасили, та това веднага се разчу между насъбралите се.
А много се бяха събрали, можеше да има повече от двесте души, които отначало стоеха на купчини по села: свои при свои, та лесно можеше да ги познае човек кои са от Липци, кои от Модлица, кои от Пшиленк или от Жепки, тъй като всяко село се отличаваше с друга носия. Но щом се разчу, че трябва да се гласува за училище, защото тъй искал началникът, те почнаха да се размесват, да минават от група в група и да се сдружават кому както бе удобно. Само жепечките шляхтичи се държеха отделно настрана и горделиво и надменно поглеждаха към другоселците, макар че бяха всички бедняци и другите им се присмиваха, че на трима се пада една кравешка опашка. Останалият народ, измесен като граховина, се разхождаше по площада, а мнозина се криеха из сенките на гробищата и на колите.
Най-вече отиваха в голямата кръчма, която беше срещу канцеларията между дърветата, сякаш в сенчеста горичка. Там се трупаха най-бързо, защото макар че прохладен ветрец люлееше житата, все пак наставаше страшна жега и тъй печеше, та мнозина вече едва дишаха и отиваха да се разхлаждат с бира. Ето защо и кръчмата беше препълнена, и под дърветата имаше групи, които разговаряха тихо и размисляха върху тази новина, като същевременно наблюдаваха канцеларията и жилището на писаря от другата страна на общинското здание, където шумът и шетнята ставаха все по-големи.
От време на време жената на писаря подаваше през прозореца охраненото си лице и викаше:
— По-скоро, Магдо! Дано си потрошиш джонгалите, мешино такава!
Слугинята час по час претичваше през стаите, та чак бумтеше под краката й и стъклата на прозорците забръмчаваха. Едно дете надигна рев до небесата, някъде зад къщи закудкудякаха изплашени кокошки, а запъхтеният разсилен загони пилетата, пръснали се по житата и по пътя.
— Изглежда, че началника ще гощават — рече някой.
— Вчера писаря като че ли докара цял кош пиене.
— Ще се наплюскат здравата.
— Лесно им е. Малко ли народ им трупа данъци, а никой не им гледа в ръцете — рече Матеуш, но някой завика:
— Ей, я мълчете, стражарите дойдоха!
— Мъкнат се като вълци, та не можеш да разбереш кога и накъде.
Но млъкнаха разтревожени, тъй като стражарите насядаха пред канцеларията, наобиколени от куп хора, между които бяха и кметът, и воденичарят, а изотдалече се въртеше и ковачът и внимателно се вслушваше.
— Воденичаря се мазни като гладно куче.
— Защото най-мил му е тоя, от когото се бои!
— Щом са дошли стражарите, и началника скоро ще пристигне! — викна кметовият брат Гжеля и отиде настрана, където стоеха Антек, Матеуш, Клемб и Стахо Плошка. Поговориха си, пръснаха се между хората и им заприказваха и обясняваха нещо важно, та слушаха в пълна тишина. От време на време само някой въздъхваше, почесваше се загрижено или пък хвърляше поглед към стражарите и същевременно все повече се натискаше в купа.
Антек, облегнат о ъгъла на кръчмата, приказваше кратко, твърдо и сякаш заповеднически, в друга група под дърветата приказваше шеговито Матеуш, та мнозина се разсмиваха, а в третата група при гробищата Гжеля разправяше тъй умно, сякаш четеше от разтворена книга, та мъчно беше да го разбере човек.
И тримата уговаряха хората към едно: да не слушат началника, нито онези, които винаги държеха с властта, и да не гласуват за училище.
Народът в групите се вслушваше и се поклащаше ту на една, ту на друга страна също като гора, когато повее силен вятър.
Никой не вземаше думата. Всички само кимаха одобрително с глава, понеже и най-глупавият разбираше, че ползата от това училище ще е само дето ще наложи нови данъци, затова и никой не бързаше.