— Гжеля каже — започна пак той, — щом не дават да учим на наш език, тогава и ние нито грош не даваме за училище, ще се възпротивим. То се знае, на ратая е лесно да викне на господаря си: няма да ти работя, да ти пикая в паницата — и да избяга, за да не отнесе боя. Ама народа не може да избяга и за бунта ще си понесе тоягите, защото никой няма да подложи гърба си да го отмени… И ви казвам: по-евтино ще ви излезе да решите за училище, отколкото да се противите на властта. Истина, че няма да учат по нашенски децата ни, ама и така да е, пак не могат да ги направят руснаци, защото никой няма да разговаря и да казва другояче молитвите си, а тъй, както го е майка научила! Накрай ще ви кажа и това: да държим своята страна! Па ако господата се ядат помежду си, то не е наша работа. Нека се карат и ядат, и едните, и другите са ни толкова братя, че по-добре мор да ги измори!
Натрупаха се върху него и се развикаха като по бясно куче. Напразно воденичарят се зае да го защити, напразно я някои взеха негова страна. Привържениците на Гжеля му показваха вече пестници и може би щеше да стигне и до нещо по-лошо, но старият Причек викна:
— Стражарите слушат!
В миг всички утихнаха, а старият излезе пред тях и захвана почти ядосано:
— Светата истина каза човека: да пазим своето! Мълчи сега, ти си каза думата, сега позволи и други да си я кажат! Дерат гърлата си и мислят, че те са най-умните глави! То се знае, ако кряскането беше ум, всеки нищо и никакъв дърдорко би бил по-умен и от свещеника! Смейте се вие, синковци, ама аз ще ви кажа как беше в ония години, когато господата се бунтуваха; помня добре как ни замотаваха главите и ни се кълняха, че като се освободи Полша, и ние, селяните, ще бъдем свободни, и земя ще ни дадат, и гора, и всичко! Обещаваха, приказваха, па тук-там някой даде това, дето го имаме сега, но го наказаха и не облекчиха с нищо положението на народа! Слушайте господата, щом сте глупави, ама мене не могат ме измами. Знам аз какво нещо е тая тяхна Полша: то е само камшик по нашия гръб, да работиш на господата и да те притискат! Иди им вярвай…
— Няма ли кой да го цапне по муцуната, та да престане? — откъсна се нечий глас.
— А сега — продължаваше той — и аз съм също такъв господин, както и другите, имам свое право и никой не смее с пръст да ме барне! Там е за мене Полша, където ми е добре, където имам…
Подигравателни гласове се зачуха от всички страни в го прекъснаха:
— И свинята поквиква от задоволство и се хвали, като има кочина и пълно корито!
— И за това хранене получава после сопа и нож в гърлото!
— Един стражар го нашляпа на панаира, а казва, че никой не смее с пръст да го барне.
— Плямпа, ама има ум колкото една конска опашка.
— Голям господин, каквото си иска, това прави, то се знае, с въшките си се разхожда на свобода!
— И ланската ми шапка знае толкова!
— Не знае откъде пикае кокошка, а седнал да проповядва! Смъкльо такъв! Овен!
Старият много се ядоса, но каза само:
— Проклетници! Дори и бялата коса не почитат на човека!
— Излиза, че и всяка бяла кобила трябва да се почита само за това, че е бяла, а?
Избухна смях и същевременно почнаха да се разстъпват и да насочват погледи към покрива на канцеларията, където се качи разсилният, хвана се за комина и загледа в далечината.
— Юзек, затваряй си устата, че някой от тия ще ти влезе в нея! — викаха му на подбив, защото цяло ято гълъби се въртеше над него, но в същото време той закрещя!
— Иде! Иде! На завоя е вече при Пшиленк!
Навалицата почна да се събира към канцеларията, да се притиска накуп и търпеливо да поглежда към празния още път.
Тъкмо и слънцето се беше наклонило малко към билото на сградата, та под стряхата се простираше все по-широка сянка, в която сложиха покрита със зелено маса и кръст на средата. Рижокос пълнобузест помощник-писар изнасяше книжа, слагаше ги на масата и все човъркаше нещо в носа си.
Писарят взе набързо да се облича празнично и пак се разнесе по цялата къща кресливият глас на жена му, дрънкане на чинии, шум от премествани мебели и тичане, а след малко пристигна и кметът. Той застана на прага, червен като рак, изпотен и задъхан, но вече със служебната верижка на шията, и като погледа народа, извика строго:
— Тихо там, хора, това не е кръчма!
— Петре, я ела, имам да ти кажа нещо! — викна му Клемб.
— Де пък ти, никакъв Петър няма тука, а чиновник! — пробъбра горделиво кметът.