Писарят се поначумери, но продължи четенето, като превеждаше на полски.
Настана тишина, всички слушаха съсредоточено, мислеха над всяка дума и гледаха писаря като икона.
Той провличаше по-нататък:
— … че се заповядва да се отвори училище в Липци, което ще служи и за Модлица, Пшиленк, Жепки и другите по-малки села.
После дълго доказва каква полза ще имат от това, какво благодеяние е туй просветата, как властта и ден и нощ мисли по какъв начин да помогне на народа, да го подкрепя, да го просвещава, да го пази от злото. Накрай правеше сметка колко пари ще трябват за училищен двор и за оземляване, колко за самата сграда и колко за обща издръжка и за учител, а за всичко това ще трябва да се гласува допълнителен данък по двайсет копейки на морга. Замлъкна, отри очилата си и рече като че ли на себе си:
— Господин началника каза, че като решите днес, ще позволи още тази година да се започне строежа и на следната година децата ще тръгнат на училище.
Той свърши, но никой не се обаждаше. Всеки мислеше и подгъваше колене, сякаш под тежината на новия данък. Най-сетне кметът се обади:
— Чухте ли добре какво рече господин секретаря?
— Чухме! То се знае, не сме глухи! — обадиха се тук-там.
— Който е против това, нека излезе напред и си каже думата.
Почнаха да се спобутват с лакти, да се избутват напред, да се почесват, да се споглеждат помежду си и към по-старите, но никой не се решаваше да се откъсне пръв.
— Щом е тъй, да гласуваме набързо данъка и да си ходим — предложи кметът.
— Значи, всички като един се съгласявате? — попита писарят тържествено.
— Не! Не желаем! Не! — викна Гжеля и няколко десетки други след него.
— Не ни трябва такова училище! Не искаме! Стигат ни вече данъци! Не! — викаха вече от всички страни все по-смело, по-силно и по-гордо.
При този крясък излезе началникът и застана на прага. Всички млъкнаха, като го видяха, а той поглади брадичката си и рече твърде любезно:
— Как сте, стопани?
— Благодарим на бога — отвърнаха първите, като се клатеха под натиска на другите отдире, които се тикаха напред, за да чуят началника. Той се облегна на рамката на вратата и заприказва нещо по руски, като постоянно се оригваше.
Стражарите скочиха между народа и завикаха:
— Шапки долой! Шапки!
— Махни се, сине майчин, не се мотай в краката ми! — запсува някой към тях.
А началникът, макар че приказваше сладко, завърши заповеднически и по полски:
— Гласувайте веднага данъка, че нямам време за бавене! — и загледа строго в лицата на събралите се.
Страх обзе мнозина, тълпата се залюля, понесоха се тревожни шепоти.
— Е какво, ще гласуваме ли за училището? Кажи, Плошка! Какво да правим?… Къде е Гжеля? Заповядва да гласуваме! Да гласуваме, да гласуваме, хора!
Все по-шумно закипя тълпата; най-после Гжеля излезе напред и смело каза:
— За такова училище не ще гласуваме нито грош.
— Не ще гласуваме! Не искаме! — подкрепиха го стотина гласа.
Началникът грозно се намръщи.
Кметът изгуби и ума и дума, а на писаря чак очилата паднаха от носа. Само Гжеля не се уплаши, а втренчи гордо поглед в началника и искаше да каже нещо, но старият Плошка излезе малко напред, поклони се ниско и започна покорно:
— Моля за благосклонността ви, почитаеми господин началник, да кажа как аз разбирам тая работа: то се знае, ако е за гласуване, ще гласуваме за училището, само че една злота и десет гроша на морга са много. Сега са тежки времена и грош се мъчно изкарва! Само това исках да кажа.
Началникът не отговаряше. Потънал в свои размишления, той кимаше понякога божем одобрително с глава и потъркваше очите си. Окуражен от това, кметът ревностно уговаряше хората за училището; след него и другарите му напираха за същото. Най-много държеше воденичарят, без да гледа острите възражения на Гжельовите привърженици. Най-после Гжеля завика ядосано:
— Преливаме само от пусто в празно! — и като долови удобен момент, излезе и рече решително:
— Като какво ще бъде това ново училище?
— Както всички други! — рече началникът и отвори очите си.
— Та ние тъкмо такова не искаме!
— За свое училище ще гласуваме, ако ще и половин рубла на морга, но за чуждо — ни пукната пара!
— Защо ни е такова училище? Моите деца три години учиха в такова, а сега ни гък не знаят!
— По-тихо, по-тихо, хора!