Началникът, като не можа да дочака пълна тишина, завика ядосано:
— Тихо там! Стига сте се съвещавали! Когато аз говоря, да мълчите и да слушате. Гласувайте за училището.
Изведнъж настана дълбока тишина, страх овладя всички, тръпки ги побиха, та застанаха като вдървени и се споглеждаха безпомощно и нямо. Дори и не мислеха да се противят, защото той стоеше заплашително и следеше с очи смутените им лица.
Той седна пак, а кметът, воденичарят и други навлязоха между народа да го приканват към покорство и да заплашват.
— Да гласуваме, да гласуваме за училището.
— Лошо може да стане, да?
В това време писарят проверяваше присъствуващите, та час по час някой се обаждаше:
— Тук! Тук!
А след проверката кметът се качи на един стол и изкомандува:
— Който е за училището, да излезе надясно и да вдигне ръка.
Мнозина минаха, но много повече от народа останаха на мястото си. Началникът се намръщи и заповяда за по-голяма точност да гласуват поименно.
Гжеля се обезпокои от това, защото добре разбираше, че щом всеки вземе да гласува поотделно, не ще посмее да се противи.
Но нямаше какво да се прави. Помощник-писарят започна да извиква и всеки поред отиваше отделно, а писарят отбелязваше с чертичка срещу името му, ако беше за училището, или с кръстче, ако беше против.
Дълго се протака гласуването, понеже народът беше много, но най-сетне съобщиха:
— Двесте гласа за училището и осемдесет против.
Хората на Гжеля се развикаха:
— Наново да се гласува! Тук има измама!
— Аз рекох: не, а той ми писа чертичка! — крещеше някой, след него мнозина казаха същото, а по-буйните завикаха:
— Да не се позволи, книжата да се скъсат!
В това време файтонът на дворянина пристигна пред канцеларията, та, щат-нещат, хората трябваше да поотстъпят настрана, а началникът прочете листа, който слугата му подаде, и заяви тържествено:
— Да, много добре, в Липци ще има училище.
То се знае, че никой зъб не обели. Всички стоеха като стена и го гледаха спокойно.
Той подписа някакви книжа, качи се на файтона и потегли.
Хората му се покланяха покорво, а той нито погледна някого, нито кимна с глава, а поприказва малко със стражарите и сви по страничния път към модлицкия чифлик.
Гледаха някое време мълчаливо след него, най-сетне един от Гжельовите другари рече:
— Агънце, като го гледаш — мехлем на рана, а не можеш и да видиш кога ще те разкъса със зъбите си от вълк по-лошо или ще те стъпче под копитата си.
— Ами с какво биха могли да държат глупавите в ръцете си, ако не със заплашвания?
Гжеля само въздъхна, погледна навалицата и тихо прошепна:
— Изгубихме днес, няма какво да се прави, народа още не е привикнал да се бори.
— Бои се от нищо и никакви работи, та не е лесно и да навикне.
— Какъв човек, моля ви се, пет пари не дава за закона.
— То се знае, нали закона са го писали те за нас, а не за себе си.
Един селянин от Пшиленк дойде да се оплаква пред Гжеля:
— Исках да гласувам на ваша страна, ама като ме прониза с очите си като със свредел, глътнах си езика и писаря писа, каквото си искаше.
— Толко много измама беше, че можем да направим оплакване против избора.
— Вървете в кръчмата бе! Ах, дано чума ги ръгне — закълна Матеуш и като се обърна към навалицата, се развика: — Знаете ли, хора, какво забрави да ви каже началника? Това, че сте подлеци и овци… И добре ще заплатите за послушанието, но нека ви дерат кожите, щом сте такива глупаци.
Започнаха да му отвръщат, един дори отвори уста да се кара с него, но млъкнаха, защото мина една еврейска каруца, в която беше органистовият Яшо.
Липчени го заобиколиха, а Гжеля му разправи всичко. Яшо ги изслуша, поприказва малко и каза на каруцаря да кара.
Всички други се запътиха към кръчмата, а след втората чаша Матеуш загърмя:
— Казвам ви, че за всичко са виновни кмета и воденичаря!
— Вярно, те най-много говореха и заплашваха — добави Стахо Плошка.
— А пък началника заплашваше, като че знаеше за Рохо — пошепна някой.
— И да не знае, ще се намерят такива да му обадят!
— Стражарите къде са? — попита Гжеля неспокойно.
— Като че ли към Липци тръгнаха.