— Хапнахме вече хляб.
— Ще ви купя и колбаса, току вие добре да ги продадете.
— Тате, да не забравиш забрадка, дето още пролетос ми обеща.
Борина посегна към пазвата си, но се спря, сякаш нещо го бодна, махна само с ръка и рече:
— Ще ти купя, ще ти купя, Южко… — и се спусна да тича, защото забеляза между колите лицето на Ягна, но докато отиде, тя изчезна някъде, сякаш в земята потъна. Той тръгна да търси Антек. Това не бе лесно, защото в уличката, която водеше от тоя пазар в другия, бяха кола до кола, и то в няколко реда, така че само по средата, и то с голям труд и внимание би могло да се мине с кола; но неочаквано се натъкна на него. Антек седеше върху чувалите и шибаше с камшика еврейските кокошки, които налитаха на ята около кошчетата със зобта на конете, и с половин уста отговаряше на търговците:
— Казах седем… седем.
— Шест и половина давам, повече не може. Пшеница с чернилка.
— Като те шибна по мръсната мутра, куче такова, ще зачернееш веднага. Пшеницата е като жълтица чиста.
— Може, но е мокра… ще я купя под кантар, и то по шест рубли и пет злоти.
— Ако я купиш под кантар, пак седем, казах!
— Що се ядосваш, човече, купя не купя, нали мога да пазаря.
— Пазари се, ако не ти е жал за мутрата. — И той вече не обръщаше внимание на евреите, които развръзваха наред чувалите и гледаха пшеницата.
— Антек, ще ида до прошенописеца и веднага ще се върна при тебе…
— Ще подаваш жалба против дворянина ли?
— Ами кой е виновен, дето умря шарената крава?
— Много ще спечелиш от това!
— Своето не си давам.
— То… горския да притиснеш някъде в гората до някое дърво, па да го изкроиш с нещо твърдо, та чак ребрата му да припращят — това ще ти бъде отплатата.
— Горския ли? То се знае, това му се пада, но също и на дворянина — рече решително Борина.
— Дай ми една злотувка.
— Защо ти е?
— Една водка бих пийнал и бих хапнал нещо…
— Ти нямаш ли си? Ами само гледаш на баща си в ръцете…
Антек бързо се обърна и заподсвирна от яд, а старият, ако и да му се свидеше, извади злотувка и му я даде.
„Всички на твой гръб…“ — помисли си той и бързо се запромъква към голямата гостилница на ъгъла, където вече много хора се хранеха. В стаичката откъм двора живееше прошенописецът.
Той седеше до масата при прозореца с пура между зъбите, само по риза, неумит и разчорлен. Някаква жена, покрита с палто, спеше на сламеник в къта.
— Седни, стопанино! — и прошенописецът свали от стола окаляни дрехи и го подаде на Борина, който всичко подробно му разказа.
— Ще спечелиш като две и две четири. Може ли! Кравата умряла и момчето е болно от уплах! Законът е на наша страна! — потри той ръце, като търсеше хартия по масата.
— Абе то… момчето не е болно.
— Нищо от това, то е могло да се разболее. Нали го е бил?…
— Не, бил е само съседското момче.
— Жалко, така щеше да е още по-добре. Но то все някак така ще се извърти, че от боя и болест ще излезне, и кравата ще да е умряла. Нека плати дворянина.
— То се знае, не е въпроса за друго, а за право.
— Веднага ще се напише жалба. Франьо, я се помръдни, мръзло такава! — кресна той и силно ритна легналата жена, че тя повдигна разрошената си глава. — Я донеси водка и нещо за похапване…
— Нямам нито грош, пък знаеш, Гучо, че няма да ми дадат на вересия… — промърмори тя, повдигна се от бърлогата си и почна да се прозява и да се протяга. Жената беше едра като кобила, имаше грамадно, подпухнало, покрито със синини пиянско лице и глас, тъничък като на дете.
Прошенописецът пишеше, та перото му скърцаше, пушеше пурата, изпущаше дим върху Борина, който се вглеждаше в писаното, триеше мършавите си малигави ръце и постоянно извръщаше слабото си пъпчиво лице към Франка; предните му зъби бяха пречупени, устата синя, мустаците големи и черни.
Написа тъжбата, получи рубла за нея, получи още една за марки, па се спазари да защищава делото за още три, когато му дойде време.
Борина бързо се съгласи на всичко, ако и да му се свидеха тия пари, защото смяташе, че дворянинът всичко с лихвите ще му плати.
— Правда трябва да има на света и делото е спечелено! — каза той, като си отиваше.
— Ако не спечелим в общинския съд, ще идем в мировия; ако мировия не ни оправи, ще идем в окръжния, в съдебната палата, няма да му простим.
— Ба, ще му простя! — извика разпалено Борина. „И то на кого да простя? На дворянина, дето толкова гори и земя има!…“ — мислеше си, като излизаше към пазара и случайно някак си при шапкарите се натъкна на Ягна.