Евреинът се закашля, та чак очите му изскочиха, а когато Антек позабави крачка, той се хвана за количката, влечеше се и го поглеждаше сълзливо.
— Добро хлебородие ще има, ръжта вече спадна — промени той разговора.
— И да не се роди, пак по-малко ще платят на стопаните. Все на загуба за нас.
— Хубаво време даде господ, зърното е вече сухо — и евреинът стриваше класове и слагаше в уста зърната.
— Разбира се, така го даде господ, та ечемиците вече пропаднаха.
Така си приказваха бавно те за това-онова, докато стана дума за събранието, за което евреинът знаеше, понеже се огледа неспокойно наоколо и каза:
— Знаеш ли, още зимъс началника направил контракт с един майстор да построи училището в Липци.
— Още зимъс ли? Преди да е гласувано? Що думаш пък ти?
— Та да не седне да иска позволение? Той не е ли господар в своята околия?
Антек взе да го поразпитва, понеже евреинът знаеше различни интересни неща и с готовност отговаряше, а най-сетне рече угоднически:
— Тъй трябва да бъде. Стопанина живее от земята, търговеца — от търговия, дворянина — от чифлик, свещеника — от енория, а чиновника — от всички. Така трябва да бъде и така е добре, нали всеки иска да живее. Не е ли истина?
— Чини ми се, че не е редно едни да дерат кожите на други, а всеки да живее справедливо, както бог е заповядал.
— Какво можеш да направиш на това? Всеки живее, както може.
— Знам аз, че всеки дърпа чергата към себе си, та затова е тъй лошо.
Евреинът само кимна с глава, но продължаваше да си мисли своето.
Стигнаха до гората и стъпиха на по-корав път. Антек спря количката, купи за цяла злотувка бонбони за децата, а когато евреинът почна да му благодари, избъбра:
— Глупак, помогнах ти, защото така ми беше воля.
И тръгна бързо към Липци. Приятна хладина го облъхна, клонестите дървета тъй закриваха пътя, че само посред се виждаше тясна ивица небе, а по земята трептеше поток от разискрена слънчева светлина. Гората бе стара и едра. В гъста размесена навалица се натискаха дъбове, борики и брези, а ниско, около дебелите дънери се гушеше дребното горско население: лески, осики, хвойни и габъри; тук-там смърчови шубраци се изправяха гордо и алчно устремени към слънцето.
По пътя още често лъщяха локви от вчерашния проливен дъжд и се търкаляха изпочупени връшки и клони, а тук-там някое стройно дръвче, изскубнато от корен, запречваше като мъртвец пътя. Беше тихо, свежо и мрачно, миришеше на плесен и на гъби, дърветата стоеха неподвижно, сякаш загледани в небето, а през сплъстените клони само нейде се провираше слънцето и пълзеше като златни паяци по мъховете, по разпръснатите като състинали се капки кръв червени боровинки и по бледите треви.
Тази хладина и тази дълбока тишина на гората така разхлабиха Антек, та той поседна под едно дърво и неволно задряма. Събуди се чак когато чу конски тропот и пръхтене, а като видя дворянина, който пътуваше с коня, приближи се към него.
Поздравиха се най-просто, по съседски.
— Ама жега ли е, а? — заприказва дворянинът и гладеше неспокойната кобила.
— Страшна горещина, след някоя седмица ще трябва вече да се излиза на жътва.
— В Модлицко вече жънат, да ти е мило да гледаш.
— Пясъци са там, ама туй лято жътвата е по-ранна навсякъде.
Дворянинът попита за събранието в канцеларията и като чу как бе станало всичко, разтвори широко очи от почуда.
— И ти тъй гласно, открито си настоявал за полско училище?
— Ами казах, не се отмятам от думата си.
— А как се реши да излезеш с това пред самия началник?
— В закона е написано с ей такива букви, затова имах право.
— Но откъде на къде ти дойде на ум да се застъпваш за полско училище?
— Откъде! Ами поляци сме, не сме нито немци, нито някакви други.
— А кой ви наговори за това? — попита той по-тихо, като се наведе над него.
— Децата понякога и без учител поумняват — отговори хитро Антек.
— Виждам аз, че Рохо ненапразно се върти по селата — продължаваше дворянинът.
— И заедно с вашия чичо поучават народа, както могат.
Той рече натъртено това и го гледаше открито в очите, а дворянинът се засуети някак неспокойно и заприказва за нещо друго, но Антек нарочно довеждаше думата все за това и за различни други неволи на селяните, като постоянно се оплакваше от непросветеността и изоставеността, в която живее народът.