— Пчелиците ме измориха! Па идвай вечерно време да четем молитвеника. Но внимавай за себе си и много-много не се отпущай със селяните, че който рови из плявата, и него свинете изяждат! Казвам ти, ще го изядат и свършено! — И той покри с кърпичка лисата си глава и захърка здравата.
Види се, същото мислеше и органистът, защото, когато пастирът изкарваше конете на паша и Яшо скочи на един кон, той викна:
— Слизай веднага! Не е прилично свещеник да язди на голица и да се разправя с пастирчетата!
Страшно му се искаше да си поязди, но слезе засрамено и понеже вече се мръкваше, отиде зад градината да изчете вечерните си молитви. Но можеше ли да събере мислите си, когато наблизо звънеше някаква момичешка песничка, жени приказваха в някоя градина, та всяка тяхна дума хвърчеше по росата, а децата се къпеха и крещяха във вира, някъде ечеха кръшни смехове, крави мучеха или пък поповите токачки крякаха пронизително — цялото село ехтеше от разни гласове като бръмнал кошер и той постоянно бъркаше молитвите, а когато най-сетне им хвана нишката, коленичи зад ръжта, устреми молитвено очи в осеяното със звезди небе и душата му се понесе нейде отвъд световете. Но откъм селото избухнаха такива страшни викове, вайкания и клетви, че той затича твърде неспокоен и изплашен у дома си.
Майка му тъкмо излизаше да го вика за вечеря.
— Какво е станало там? Бият ли се, какво?
— Юзеф Вахник се върнал малко пиян от общината, та се посбил с жена си. Отдавна й се падаше на тая жена един хубав бой. Гледай си работата, нищо няма да й стане.
— Ама вика, като че я дерат.
— Обикновени женски врясъци. Да беше я бил с тояга, не би викала така! Ще си му го върне тя още утре! Ще! Хайде, синчето ми, че ще изстине вечерята.
Едвам докоснал вечерята, той се усети страшно изморен и веднага си легна да спи. Но на сутринта, още щом изгря слънцето, стана на крак. Изтича на полето, донесе детелина на конете, подразни пуяците на свещеника, те се разгълготиха, поздрави кучетата, та едва не изкъсаха веригите си от радост, сипа зърна на гълъбите, помогна на малкото си братче да изкара кравите и наряза дърва вместо Михал. После назърна да види недозрелите круши в градината, па се позакачи и с жребчето. Навсякъде беше, всичко поздравляваше с целуващи очи като сърдечни приятели, като родни братя, дори обсипаните с цвят ружи, дори изтегналите се на слънце прасенца, копривите и бурените, които се гушеха под плетищата. А майка му, която неотстъпно го следеше с влюбени очи, шепнеше с покровителствена усмивка:
— Полудял ми си, полудял ми си!
А той сновеше насам-натам, лъчезарен като тоя юлски ден, ясен, засмян, слънчев, пълен с топлина и готов да обгърне цял свят с любеща душа, но щом удари камбанката, остави всичко настрана и бързешком отиде в черква.
Свещеникът излезе да служи. Пред него вървеше Яшо в нова одежда, украсена с червени панделки. Органът засвири кръшна, гръмлива мелодия и от балкона се разнесе дебел глас, от който затрепераха пламъците на кандила и свещи, петнайсетина души коленичеха пред олтара — и службата започна.
Макар че помагаше при литургията, а в прекъсванията се молеше унесено, Яшо все пак забеляза Ягуша, която бе коленичила малко отстрана, и повдигнеше ли глава, виждаше сините й блеснали очи, вперени в него, и някаква прикрита усмивка на полуразтворените й червени устни.
Веднага след службата свещеникът го взе със себе си да пишат, та чак след пладне можа да се изскубне и да отиде по познати из селото.
Най-напред се отби у Клембови, понеже бяха най-близо, само през уличката. Но в къщи не завари никого. Само в отвода, отворен и от двете страни, нещо се раздвижи в къта и някакъв пресипнал глас се обади:
— Това съм аз, Агата! — И тя се надигна и разпери учудено ръце. — Исусе, господин Яшо!
— Лежи си спокойно. Болна ли си? — попита я загрижено той, попримъкна едно трупче, седна близо до нея и едва различаваше изсъхналото й като пръст лице.