Тя стоеше със синя шапка на главата си и още се пазареше за друга.
— Я виж, Мачей, тоя чифутин казва, че е добра, а знам, че лъже…
— Модерна, за Йенджих ли е?
— Е да, купих вече на Шимек.
— А няма ли да му е малка?
— Главата му е колкото моята…
— Какво хубаво ратайче става от тебе…
— Защо не! — извика тя горделиво и понакриви шапката…
— Още сегинка бих те ценил при мене…
— Ех… много съм скъпа за слугиня — засмя се тя.
— Според човека… на мене няма да си скъпа…
— И по къра не искам да работя…
— Аз ще работя за тебе, Ягушо — прошепна той по-тихо и тъй страстно я погледна, че момичето отстъпи объркано и без пазарлък заплати шапката.
— Продадохте ли кравата? — попита Борина след миг, като се поопомни и се съвзе от онова умиление, което като водка запали главата му.
— Купиха я за свещеника от Ежово. Мама отиде с органистови, защото искат да пазарят момче.
— А пък ние да се поотбием на чаша сладка водка!…
— Как така?
— Измръзнала си, Ягушо, та малко да се посгрееш…
— Къде пък ще тръгна с тебе водка да пия?…
— Тогава ще донеса тука да пийнем, Ягушо…
— Да си жив, но трябва да подиря мама.
— Аз ще ти помогна, Ягушо — прошепна той тихо, тръгна напред и така разбутваше с лакти, че Ягна свободно вървеше подире му през навалицата. Но когато навлязоха между платнените сергии, тя понамали хода си и се поспирваше, та чак очите й пламнаха от множеството изложени предмети.
— Какви са хубави, божичко! — шепнеше Ягуша и се спря пред закачените горе панделки, които се вееха във въздуха като пламнала дъга.
— Избери си, Ягушо, коя ти хареса — каза той, като помисли и надви скъперничеството си.
— Е, тая жълтата с цветята, ще струва рубла, па може и десет злоти!
— Не бери грижа за това, ти само я вземи…
Но Ягуша насила и с жал отдръпна ръце от панделката и отиде към друга сергия, а Борина остана за малко.
На тая сергия пък кърпи и платове за рокли и кафтани.
— Божичко, какви хубости! — шепнеше очарована тя и току пъхаше разтреперани ръце в зелените атлази или в червените кадифета, та чак очите й се премрежваха и сърцето й тупаше от наслада. Пък ония забрадки: ясночервени, копринени, със зелени цветя по края, цели златисти като светата дарохранителница, а сините като небето след дъжд; и белите, и най-хубавите ония, дето си менят цвета, дето бляскат като водата при залез-слънце, па леки като паяжина! Не, тя не се сдържа и захвана да ги мери на главата си и да се оглежда в огледалцето, което еврейката й държеше.
Тъй хубаво й стоеха, сякаш лъчи слагаше върху ленената си коса, а небесните й очи така пламнаха от радост, че теменужна сянка падна от тях по зачервеното й лице. Тя се усмихваше на себе си и хората дори я заглеждаха, толкова беше хубава, такава младост и здраве лъхаше от нея.
— Преоблечена дворянка, а? — си шепнеха те.
Дълго се оглежда тя и с тежка въздишка сне забрадката от главата си, но захвана да се пазари, та по-дълго да й се порадва, при все че не мислеше да я купува.
Обаче внезапно изстина, защото продавачката каза пет рубли, та и самият Борина веднага я задърпа нататък.
Спряха се пред нанизите. И те бяха много, сякаш някой е посипал цялата сергия с тези скъпоценни камъчета, така блещяха и святкаха, та не можеше човек и очи да откъсне. Жълти кехлибари, сякаш от прясна миризлива смола; корали — същински капки кръв, нанизани на върви; седефи — бели и големи като лешници, па други сребърни и златни…
Много избира и мери Ягуша, но най-хубав й се видя един наниз корали; тя обви с него четири пъти бялата си гуша и се обърна към стария.
— Видиш ли?
— Много ти прилича, Ягушо! Но на мене коралите не ми ловят очите, че в раклата към осем върви останаха от покойната, па като хубав полски грах са едри!… — каза той нарочно, като че ли без да иска.
— Та каква полза имам от това, нали не са мои! — Тя нервно хвърли нанизите и забърза навъсена и натъжена.
— Я да поседнем мъничко, Ягушо.
— Ами трябва да ида за мама.
— Не бой се, няма да си отиде без тебе.
Те седнаха на един издаден напред процеп.
— Голям панаир — рече след малко Борина, като разглеждаше пазара.