— Дано само не се връща вече, не ни е дотрябвал! — рече старият Плошка.
— Пречи ли ти? Нещо да не ти е напакостил? — изръмжа Матеуш.
— А малко ли глави размъти? Малко ли ви възбунтува? Зарад него ще пострада цялото село…
— Тогава хванете го и го предайте!
— Ако имахте ум, отдавна да сте го…
Матеуш изпсува и посегна да го набие, та едва ги разтърваха, а той само го нахока като куче, закани му се с пестник и си отиде. А понеже се беше вече напълно стъмнило, и народът се разотиде по домовете си.
Тъкмо това чакаше Антек, тъй като, щом улиците опустяха и хората седнаха да вечерят, а по селото се разнесе миризма на пържена сланина, стържене на лъжици и тихи разговори около софрите, той доведе Рохо в стаята, където лежеше Южка, и не позволи да се запали лампа.
Рохо хапна нещо набързо, посъбра каквото имаше свое и се сбогува с жените. Ханка падна в краката му, а Южка избухна в жалостен сърдечен плач.
— Останете си сбогом, може пак да се видим! — шепнеше насълзен Рохо, притискаше ги до гърдите си и целуваше главите им като роден баща, но понеже Антек го подканяше да бърза, той благослови децата и къщата, прекръсти се и тръгна към прелеза при сенарника.
— Бричката ще чака у Шимек на Подлесието, а Матеуш ще те закара.
— Трябва да се отбия до някои хора из селото… Къде ще се срещнем?…
— При кръста до гората, ей сега тръгваме за там…
— Добре, защото имам още доста нещо да си поприказвам с Гжеля.
И той изчезна в мрака, та и стъпките му дори заглъхнаха.
Антек впрегна конете, сложи някоя крина ръж и чувал картофи в бричката, поприказва надълго нещо настрана с Витек и рече високо:
— Витек, откарай конете при Шимек на Подлесието и веднага се връщай! Чу ли?
Момчето само метна поглед, пипна юздите на конете и тъй силно ги подкара, че Антек викна след него:
— По-полека, лудетино, че ще ми разсипеш конете!
А в това време Рохо се промъкна тихо у Доминиковица, където имаше някакви неща, и се затвори в килера.
Йенджих пазеше на пътя, Ягуша постоянно наглеждаше към портата, а старата седеше в къщи и неспокойно се ослушваше.
Мина доста време, докато той излезе, поприказва още малко настрана с Доминиковица, преметна торбата си на рамо и щеше да тръгне, но Ягуша настоя да му я отнесе поне до гората. Той не се възпротиви на това, сбогува се със старата и тръгна през градината към полето.
Вървяха те бавно, предпазливо и мълчаливо по слоговете.
Нощта бе ясна и изпъстрена с безброй звезди, заспалата земя почиваше в тишина, само нейде в селото лаеше куче…
Стигнаха вече до гората, когато Рохо се спря и хвана Ягна за ръка.
— Ягушо — пошепна благо той, — внимавай какво ще ти кажа!
Тя слушаше внимателно, разтърсвана от някакво лошо предчувствие.
Той й говори като свещеник на изповед и й напомняше за Антек, за кмета и най-много за Яшо! Молеше я и я заклеваше във всичко свето да се опомни и да започне другояче да живее!
Тя отвърна засраменото си лице, горещ срам я обзе цялата, сърцето й се сви от мъка, но когато спомена за Яшо, тя вдигна гордо глава.
— Ами какво лошо правя пък с него?
Той започна да я убеждава, както си знаеше, и да и представя с добром какви изкушения стават и до какъв грях и до какви престъпления може да ги доведе дяволът…
Тя не слушаше, а само въздишаше и се носеше с мисъл към Яшо, и сочните й пълни с кръв устни шепнеха сладко, горещо и безумно: „Яшо! Яшо!“, а разпалените й очи се носеха някъде като разпели се птичета и се въртяха над неговата най-мила глава…
— Ами аз след него накрай света бих отишла! — се изтръгна от устата й, та Рохо се разтрепера, погледна в широко отворените й очи и млъкна.
На края на гората при кръста се забеляза нещо като клашници.
— Кой е там? — и той се спря неспокойно.
— Ние сме? Свои!
— Преплитат се вече краката ми, та ще си почина малко — рече Рохо, като сядаше между тях. Ягуша сне торбата и седна малко настрана под кръста, в дълбоката сянка на брезите.
— Само някои нови грижи да нямате…
— Е-ех… най-лошо е, че си отиваш вече от нас! — рече Антек.
— Може би ще дойда пак някога, може би!…
— Ах, гадове такива, да гонят човека като краставо куче! — избухна Матеуш.
— И защо, боже мой, защо? — простена Гжеля.
— За това, че искам правда и справедливост за народа! — обади се тържествено Рохо.