— Време не би ми стигнало, ако взема да жаля за всяка! Падна ми в ръцете, взех. Който и да беше, щеше да направи същото! Ама и то из носа ми е излезнало, че колко хленчове и укори съм се наслушал, стига ми и престига. Бягал съм, а тя като сянка подире ми. Нека и Яшек сега да й се понарадва. Не любовница ми е в главата сега, а съвсем друго нещо.
— Навярно, че трябва да се жениш вече.
— Тъкмо това. И Настка сега същото ми думаше.
— В селото момичета с лопата да ги ринеш, лесно ще си избереш.
— Отдавна вече съм се вгледал в една — откъсна се неволно от устата му.
— Тогава покани ме за годежар и прави сватба, ако ще би веднага след жътвата.
Това предложение не се хареса на Матеуш. Той се начумери и заприказва за Яшек, па като узна всичко, каквото имаше, започна да разправя за стопанството на Шимек, като при това уж неволно се изпусна, че Йенджих тайно казал на Настка, че Доминиковица се канела да подава в съда жалба за дела на Ягуша от имота на Мачей.
— Тате й е приписал, никой не й го спира. То се знае, че самия имот няма да дам, но ще й го заплатя честно, колкото струва! Крамолиица недна, иска по съдилища да се влачи!
— Истина ли е, че Ягуша върнала приписа на Ханка? — попита Матеуш предпазливо.
— Това нищо не значи, нали не се е отказала пред нотариуса.
При тия думи Матеуш стана някак по-весел и като не можеше вече да се сдържа, час по час заговаряше за Ягуша и явно я хвалеше.
Антек разбра накъде бие, и рече подигравателно:
— Ти чу ли какво приказват пак за нея?
— Жените все ще намерят трески за дялане.
— Разправят, че по Яшо органистовия се е разлетяла като кучка — добави той нарочно.
— Ама ти видял ли си? — И Матеуш почервеня от гняв.
— Няма да тръгна да я следя, пък и не ми влиза в работа, но има хора, които виждат как всеки ден се среща с Яшо било в гората, било по междите…
— Един бой да удариш на една-две, ще видиш как ще престанат да клюкарствуват.
— Опитай се, може да се уплашат и да престанат! — рече полека Антек. Внезапно го обзе страшно хаплива ревност за Ягуша, а мисълта, че Матеуш може да се ожени за нея, го ръфаше като бясно куче.
Не отговаряше на закачливите му и често неприятни думи, само и само да не издаде мъката си, но когато се разделяха, не можа да се въздържи и рече със зъл присмех:
— А който се ожени за нея, ще си има доста кумове…
И те се разделиха твърде хладно.
Като измина няколко крачки, Матеуш се изсмя тихо и си помисли:
„Навярно не му пее много петела при нея, та затова й е тъй сърдит и я напада. Па нека тя си се занася по Яшо, такъв хлапак. По-скоро ще да я привлича там бъдещия свещеник, а не самия момчурляк.“
Така си мислеше той снизходително, защото, като узна от Антек как стои работата с приписа, вече окончателно реши да се ожени за нея. Той забави хода си и се унесе в пресмятания: по колко трябва да изплати на Йенджих и на Шимек, за да остане сам на целия имот, на всичките двайсет морги.
„Дъртата е досадна, то се знае, ама тя няма да векува.“
Припомни си различните историйки на Ягуша и това го малко позагрижи:
„Било каквото било, па ако й се приискат нови кръшканици, лесно ще й ги избия из главата.“
Пред портата го чакаше майка му.
— Яшек се е върнал — пошепна му разтревожена тя, — разправили му вече за онова.
— По-добре, не ще има нужда да го лъжем.
— Тереска дотичва няколко пъти, заплашва, че ще се дави… че не…
— Сигурно, сигурно, тя може да стори това — шепнеше той изплашен и тъй се обезпокои, та макар че седна при вратата да вечеря, не можа да яде, а все слухтеше към градината на Яшек, от която ги делеше само един плет. Все по-голямо безпокойство го обземаше. Той отмести паницата, пушеше цигара след цигара и напразно се бореше с трепета на тревогата си, напразно ругаеше и себе си, и всички жени, напразно искаше да обърне всичката тая работа на шега, защото страхът за Тереска се разрастваше в него все повече и го измъчваше непоносимо. Няколко пъти вече ставаше да излезе някъде из селото, да иде между хора, но пак сядаше и очакваше неизвестно какво.
Нощ вече настана, когато той чу изведнъж някакви стъпки и докато разпознае откъде идват, Тереска увисна на шията му.
— Спаси ме, Матеуше! Божичко, тъй те чаках, тъй поглеждах за тебе.
Той я сложи да седне до него, но тя се хвърли като дете на гърдите му и през сълзи, които се лееха като дъжд, с мъка и отчаяние шепнеше: