— Не е малък! — Тя поглеждаше все още с копнеж по сергиите и често си въздишаше, но тъгата вече я напущаше, защото рече:
— Добре им е на тия дворяни… Видях дворянната от Воля с дъщерите й, толкова нещо накупили, че лакеят след тях едвам носеше всичко! На всеки панаир все така купуват!
— Който много купува, дълго няма да добрува.
— Те ще си добруват!
— Докато дават евреите — подметна със злоба Борина, та Ягуша дори го погледна и не знаеше какво да каже, а той, без да я гледа, пошепна:
— Дохождаха ли ти годежари от Михал Войтков, Ягушо?…
— Дохождаха и си отидоха!… Мухльо такъв, и той ще ми праща годежари… — засмя се тя.
Борина стана бързо, измъкна из пазвата си забрадката и още нещо, увито в книжка.
— Я подръж това, Ягушо, че трябва да потърся Антек.
— Та той на панаира ли е? — Очите й светнаха.
— Остана при житото, там на улицата. Ягушо, вземи това, за тебе е — добави той, като видя, че Ягна гледаше зачудено забрадката.
— Даваш ли ми я?… Наистина ли е за мене? Божичко, каква е хубава — извика тя, като развиваше същата оная панделка, която толкова й се бе харесала. — Е, само да не се подиграваш с мене, защо на мене?… Толкова пари струва… а пък забрадката е чиста коприна…
— Вземи, вземи, Ягушо, за тебе съм ги купил, па ако някой ергенин ти прати, не се съгласявай, няма защо да бързаш… а аз трябва да вървя.
— Мои, ами истина ли казваш?
— Нима ще взема да те лъжа!
— Не мога дори да повярвам. — И тя постоянйо разгъваше ту забрадката, ту панделката.
— Остани си сбогом, Ягушо.
— Да си жив, Мачей.
Борина си отиде, а Ягна още веднъж ги разгърна и разгледа, па веднага сви всичко на едно и щеше да затича след него и да му ги върне… Ами, как ще вземе тя от чужд човек, не й е никакъв роднина, нито дори далечен сродник… но старият бе вече изчезнал.
Тя тръгна бавно да търси майка си и с умиление, внимателно пипаше забрадката в пазвата си. Беше тъй радостна, че белите й зъби светеха, а лицето й пламтеше зачервено.
— Ягушо!… Помогни на бедната сирота… мили хора… верни християни… За бог да прости, за душичките… Ягушо!…
Ягна се съвзе и затърси с поглед кой и откъде я вика, и веднага съзря Агата, седнала до стената на манастира върху шепа слама, че калта на това място беше до глезените.
Тя се спря, за да потърси някой грош, а Агата, зарадвана, че вижда свой човек, току заразпитва що има, що няма в Липци…
— Извадихте ли картофите?
— Извадихме ги всичките.
— Клембови какво правят?
— Изгониха те да се скиташ по просия, па питаш за тях.
— Ех, не са ме изгонили, самичка си тръгнах, че така трябваше… ами как, даром ли ще ме прикътват и хранят, като и те не са богати… Защо да не питам, нали са ми роднини…
— А ти как си?
— Ами как, ходя от черква на черква, от село на село, от панаир на панаир и с молитва си изпросвам от добри хора къде подслон, къде лъжичка ядене, къде някой грошец! Добри са хората, не ще оставят сиромаха да умре от глад, не ще. Здрави ли са всички у Клембови? — попита тя плахо.
— Здрави са, ами ти не боледуваш ли?
— Е… нищо ми няма, ама все си ме боли в гърдите, като понастина, жива кръв си плювам… Скоро, скоро вече и моята ще се свърши. Само да дотрая допролет, да се върна на село и там, при свои да си умра — за това само, за това се моля на бога… — разпери тя обвитите си с броеници ръце, повдигна разплакано лице и захвана така горещо да се моли, че от зачервените й очи потекоха сълзи.
— Помоли се за татко — пошепна Ягна, като й втикна една монета в ръката.
— За тия, дето са останали в чистилището, ще бъде това, а колкото за своите, аз и тъй все се моля на бога — за живите и за умрелите, Ягушо, не ти ли пращаха годежари?
— Дохождаха.
— И никой ли не ти хареса?…
— Никой. Остани си сбогом, па напролет намини у нас — каза тя бързо и тръгна към майка си, която видя отдалече с органистови.
А Борина бавно се връщаше при Антек, едно, защото беше много навалица, и друго, че постоянно Ягуша бе в главата му. Но преди да дойде до Антек, срещна ковача.
Поздравиха се и тръгнаха мълком двамата.
— Е, моята работа ще я свършим ли, а? — поде остро ковачът.
— Аха, това ли?… Това можеше да ми кажеш и в Липци — ядоса се старият.
— Ами четири години чакам.
— Та днеска намери! Почакай още четирийсет, кога умра.