В замъглената далечина над реката, която течеше с шум в синеещия се като облак гъсталак, се чернееха купища торф и коли, до които носеха в платнища зелето, защото не можеха да прекарат колите по размекналата се почва до зелищата.
Някои вече дорязваха и се запътваха за дома, та все по-силни гласове се разнасяха из мъглата и летяха от леха на леха.
Ягна току-що свърши своята леха. Беше твърде уморена, гладна и мокра до кости, па и обущата й потъваха чак до глезените в червеникавата торфеста почва, та час по час и тях трябваше да изува, за да излива влязлата вода.
— Шимек, я по-бързо шавай, че вече не усещам пищялите си! — викаше жално тя, но като видя, че момчето не може да излезе наглава с оставената му работа, изтръгна нетърпеливо от ръцете му грамадния вързоп, метна го на гърба си и го понесе към колата.
— Толкав момък, а си мек в кръста като лехуса — прошепна презрително тя и изсипа зелките в постланите със слама кошове.
Шимек засрамен мърмореше нещо под носа си, почеса сплъстената си коса и почна да запряга коня.
— Бързай, Шимек, че мръкна! — му подвикваше тя, като носеше непрестанно зеле в колата.
Па и нощта наставаше, мракът гъстееше и чернееше, а дъждът се усилваше; чуваше се само плискането по размекналата се земя и по изкопите, като че някой сипваше зърна.
— Южо! Ще свършите ли днеска? — извика ти към Бориновото момиче, което сечеше до тях заедно с Ханка и с Куба.
— Ще свършим! Че време е и да си идем. Такъв дъжд, та и ризата ми е мокра. Вие вече тръгвате ли си?
— Тръгваме. Ей сегичка ще настане нощ, па и такава тъмнина, че пътя не можеш да видиш. Утре ще превозим другото. Зелето ви е много добро! — добави тя, като се обърна към тях и гледаше едва очертаните в мъглата купища.
— И вашето не е по-лошо, а гулиите ви са по-големи…
— Имахме разсад от новото семе. Свещеника го донесе от Варшава.
— Ягно! — обади се пак из мъглата Южиният глас. — Знаеш ли, че утре Валек Юзефов ще праща годежари на лелината Мариша…
— Такъв дребосък! Нима е порасла? Чини ми се, че до лани пасеше кравите…
— За мъж тя има годинки, па и нивици има, та ергените бързат.
— И за тебе ще бързат, Южо, и за тебе…
— Ако баща й не се ожени за трета! — обади се Ягустинка някъде от третата леха.
— Какво ти е дошло пък тебе на ум, нали пролетес погребахме мама! — рече с неспокоен глас Ханка.
— Нищо не е това за мъжа. Мъжа е като шипар, не знам колко да е нахранен, пак ще си навре зурлата в друго корито… Хо, хо! Още едната не умряла… не изстинала, за друга поглежда… кучешка вира… Ами Шикора какво направи? Три недели след погребението на първата се ожени за втора.
— Истина, ама и пепелчук от първата останаха пет…
— Ех, че го каза! Само глупаците ще повярват, че зарад децата се е оженил… за себе си, да не му е мъчно самичък под юргана…
— Ние не бихме дали на тате, охо! — извика енергично Южа.
— Малка си ти още и глупава… имота е на баща ти и воля негова!…
— И децата се гледат, и те имат право — захвана Ханка.
— От чужда кола и насред път се слиза — измърмори тихо Ягустинка и замълча, понеже Южка започна сърдито да вика Витек, който се бе заскитал покрай реката, а Ягна не се месеше в разговора — усмихваше се от време на време, защото си спомни панаира, па и зеле носеше, а щом се напълни колата, Шимек потегли към пътя.
— Останете си сбогом — каза на съседките си.
— Ха със здраве, и ние ще си ходим… Ягушо, нали ще дойдеш у нас да чистим зелето, а?
— Само ми кажи кога, ще дойда, Южо, ще дойда…
— А в неделя, знаеш ли, момчетата ще свирят у Клембови?
— Знам, Южо, знам.
— Ако срещнете Антек, кажете му, че го чакаме, да побърза — помоли Ханка.
— Добре, добре…
И Ягна затича по-скоро да стигне колата, защото Шимек бе доста напред и се чуваше само как гълчи коня. Колата затъваше и заглъзваше чак до осите в размекналата се торфеста почва, та в долчинките и при лошите места и двамата трябваше да помагат на коня, за да изтегли из тресавището.
И двамата мълчеха. Шимек водеше коня и внимаваше да не извърне колата, защото имаше много трапища, а Ягна вървеше от другата страна, подпираше с рамо и си мислеше как да се докара за чистенето у Боринови.
Скоро се стъмни така, че едвам можеше да се види конят. Дъждът като че престана, само мокра тежка мъгла висеше и едва се дишаше, а горе високо вятърът глухо шумеше и удряше в дърветата на бента, към който се приближаваха сега.