Изкачването на бента бе тежко, защото бе стръмно и хлъзгаво. Конят креташе и на всяка крачка спираше да почива, та едва задържаха колата да не се повърне.
— Не трябвало толкова да товарите на един кон! — обади се нечий глас откъм бента.
— Ти ли си, Антони?…
— Аха.
— Хайде бързай, че Ханка там поглежда за тебе… Помогни ни…
— Чакайте да сляза, ще ви помогна. Такава тъмница е, та нищо не се види.
И те веднага се изкачиха на бента, защото Антек така здравата тласна, че конят тръгна и се спря чак на върха.
— Да си жив, ама си и толкова силен, че!… — и Ягна протегна ръка към него.
Внезапно млъкнаха. Колата тръгна, а те вървяха един до друг и не знаеха какво да си приказват, и двамата някак чудно смутени.
— Връщаш ли се? — пошепна тя тихо.
— Ще те изпратя до воденицата, Ягушо, че водата там е изровила пътя.
— Ама тъмница ли е? — обади се тя.
— Боиш ли се, Ягушо? — прошепна той, като се приближи до нея.
— Ами, ще се боя…
Пак замълчаха и вървяха близо един до друг: рамо до рамо и бедро до бедро…
— А очите ти светят като на вълк… да се чуди човек…
— Ще идеш ли на музиката у Клембови в неделя?
— Ако ме пусне мама…
— Ела, Ягушо, ела… — молеше Антек с тих и спотаен глас.
— Иска ли ти се? — попита тя, като поглеждаше очите му.
— Боже мой, та нали зарад тебе извиках цигуларя от Воля, зарад тебе предумах Клемб да ги приеме у дома си… за тебе, Ягушо… — шепнеше той и така доближаваше лице до нейното и така дишаше, че тя се отдръпна и потрепера от вълнение.
— Хайде върви, чакат те… па и ще ни види някой… върви…
— Но ще дойдеш ли?
— Ще дойда… ще дойда… — повтори тя, загледана след него. Той изчезна в мъглата, само крачките му се отекваха в калта.
Неочаквани тръпки я разтърсиха и нещо като пламък бързо премина през сърцето й и главата й дори се замая. Не знаеше какво й стана: очите й горяха, като да са посипани с жарава, не можеше да си поеме дъх, нито да усмири страстно разтуптяното си сърце. Тя разперваше несъзнателно ръце, като да прегръща някого, разпъваше се в себе си, защото такива бесни тръпки я обхващаха, та едва ли не викаше… Догони колата, хвана се за левката и без нужда така силно буташе, че колата скърцаше, клатеше се и зелките падаха в калта… а пред очите й все неговото лице и неговите пламнали, похотливи, горещи очи…
„Хала, не мъж… надали има друг такъв на света…“ — мислеше си объркана тя.
Съвзе я тракането на воденицата, покрай която минаваха, и шумът на падащата върху колелата й вода изпод отворените ставила, тъй като бе страшно придошла. С глух рев падаше надолу водата и разбита на бяла пяна, се въртеше и се белееше по широко разлялата се река.
У воденичаря, чиято къща беше току до пътя, светеше и през заслонените със завеси стъкла на прозорците се виждаше лампа на масата.
— Лампа като у свещеника или като у някой дворянин…
— Та нима не е богат и той… земя има повече от Борина, пари дава под лихва, па и от мливото си позимва — говореше Шимек.
„Живеят като дворяни… Добре им е на такива…
Разхождат се из стаи… на канапета се излежават… топло им е… сладко ядат, а хората им работят…“ — мислеше си тя, но без завист и без да слуша Шимек, който бе колкото мълчалив, толкова и приказлив, като се разбъбре.
Най-сетне се дотътраха до дома.
В къщи бе видело и топло, огънят весело пламтеше в огнището; Йенджих белеше сварени картофи, а старата слагаше вечерята.
Един стар, побелял човек се грееше при огъня.
— Свършихте ли, Ягушо?
— Аха, само мъничко, като три престилки да остана на лехата.
Тя отиде към килера да се преоблече и не след много се кършеше вече по къщи да нарежда яденето, като внимателно и любопитно поглеждаше стареца, който седеше в дълбоко мълчание и гледаше в огъня, прекарваше през пръсти зърната на броеницата си и движеше устни. А като седнаха да вечерят, майка й сложи лъжица и за него и го покани.
— Останете си сбогом… ще намина пак тука, че може да остана повече в Липци… — рече той, па коленичи насред стаята, наведе се пред иконите, прекръсти се и излезе.
— Кой е тоя? — попита учудено Ягна.
— Поклонник, от Божи гроб иде… отдавна го знам… неведнъж е дохождал и различни свети неща е донасял… Има около три години, откак…