Тя не се доизказа, защото влезе Ямброжи, поздрави с „Да бъде похвален“ и седна пред огнището.
— И студено, па и тъй вали, че и моя дървен крак се вкочани.
— Що ти трябва по нощите и по тия калища да се влачиш… Да си стоял у дома си и да си повтарял молитвите си… — промърмори Доминиковица.
— Омръзна ми самичък, та излязох къде момите и най-напред при тебе, Ягушо, се отбих…
— Умирачка я викат твоята мома.
— По-младите мори тя, а мене съвсем ме забрави!…
— Е? — подхвана въпросително Доминиковица.
— Истина ви казвам. Свещеника бе с причастие у Бартек отвъд реката…
— Не думай… на панаира го видях здрав…
— Зетчето му така го наложило с колец, та го смазало.
— Защо? Кога?
— Защо ще да е, ако не за имот? Половин година как се карат, та чак днес къде пладне са си разчистили сметките.
— Ами няма ли божие наказание за тия побойници? — обади се Ягна.
— И то ще дойде, бъди спокойна, Ягно, ще дойде — рече старата, като повдигна очи към иконите.
— Умрелия няма да оживее — прошепна тихо Ямброжи.
— Сядай да ядем каквото дал господ.
— Не съм за това дошъл, не. Ако е за паничка, и по-голяма да е, ще й се помъча — пошегува се той.
— На тебе само шеги и закачки ти са в главата.
Насядаха около пейката, на която бяха сложени паниците, и почнаха да вечерят мълчаливо. Йенджих следеше да досипва, когато трябваше. Само Ямброжи час по час казваше някоя весела шега и сам най-много се смееше, защото момчетата, макар и да им се искаше да се посмеят, се боеха от строгия поглед на майка си.
— Свещеника дома ли си е? — заговори тя най-после.
— Ами къде ще е в тия калища? Като евреин седи над книгите.
— Умен е той, умен…
— И добър е, по-добър не може и да се намери… — добави Ягна.
— То се знае… така си е… никому нищо лошо не прави, па кой каквото му даде, взема го…
— Не дрънкай неврели-некипели.
Станаха от вечерята. Ягна и старата седнаха да предат пред огнището, а синовете, както обикновено, се заеха да раздигат, да измият съдините, и да подредят. Винаги бе тъй у Доминиковица: тя държеше строго синовете си и ги редеше като момичета, само Ягуша да не си цапа ръчичките.
Ямброжи запали лулата си, пухаше дима в комина, па току притъкмяваше главните, притуряше съчки и от време на време поглеждаше към жените и нещо кроеше в ума си.
— Дохождаха ли ви сватовници?
— Един ли е, двама ли са?
— Не е за чудене, Ягна е като изписана. Свещеника каза, че и в града по-хубава не може да се срещне.
Ягна се изчерви от удоволствие.
— Така казал той! Бог да го поживи. Отдавна съм се заканила да занеса в черквата за служба, отдавна, но утре веднага ще отнеса.
— И друг би изпратил годежари, но малко го е страх… — поде Ямброжи тихичко.
— Ергенин ли е?… — попита старата, като навиваше нишката на вретеното, което врънкаше по пода.
— Първенец на цяло село, от род… но вдовец.
— Чужди деца не ща да люлям…
— Изчувани са, не бой се, Ягушо, изчувани са…
— Не й трябва ней стар… млада е още… ще почака млад, като й се случи някой…
— Ще намери такъв, малко ли са младите? Момчета хубави наглед като колци на плет, цигари пушат, по кръчмите танцуват, водка пият и току гледат момите коя колко морги има или нещо готовичко, та да има какво да ядат и пият… Все стопани, синковците, спят до пладне, а по пладне с колички тор изнасят по нивята и с мотички орат…
— Не ще дам аз Ягна на такъв само да тегли.
— Не току-така говорят, че си най-умна в селото…
— Но и за стар… никаква радост за такова младо момиче.
— Колкото за радост, няма ли млади?
— Дърт си като дядо Адам, а в главата ти още шарено… — каза тя строго.
— Е… приказва си човек само колко езика си да почеше.
И дълго мълчаха.
— Стария може и да почита човека, пък и не е лаком за чужда пара — поде отново Ямброжи.
— Не, не, грехота е това.
— Може и да припише нещо — каза той сериозно, като изтърси в огнището лулата си.
— Ягна си има доста свое — отговори тя след малко, вече колебливо и несигурно.
— Повече би дал, отколкото ще вземе, повече…
— Рече го па и ти!
— Ами нито съм го измислил това, нито от вятъра ми е навеяно, не съм от себе си дошъл…
Пак млъкнаха. Старата гледаше разрошилата се вече къделя, после наплюнчи пръста си и заизтегля с лявата си ръка ленените влакна, а с дясната въртеше вретеното, което като бръмбар бръмчеше и тропаше по пода.