— Цяла половин година и двайсет и три дена… добре ги смятах… — каза той и не пущаше ръката й.
— Да запаля лампата! — рече тя, защото вече се мръкваше, па и да се изскубне от ръката му.
— Ами посрещни ме, Ягушо — молеше той тихо и поиска да я прегърне, но тя бързо се изскубна и отиде към огнището да запали лампата. Страхуваше се да не би тъй в тъмното да ги завари майка й или някой друг, но не успя, защото Матеуш я хвана през кръста, притисна я здраво към себе си и започна безумно да я целува…
Тя запърха като птица, но не можеше да се изскубне от такъв изгладнял змей, който така я стискаше, та ребрата й пукаха, и така целуваше, та тя съвсем отслабна, очите й се замъглиха, не можеше дъх да си поеме и едва намираше сили да промълви:
— Пусни… Матеуш… мама…
— Още мъничко, Ягушо, още веднъж, че съвсем ще пощръклея… — И тъй целуваше, че тя омекна напълно, но той я пусна, понеже в пруста се чуха стъпки; запали сам лампата на поличката над огнището и засвива цигара, и със светнали от наслада очи поглеждаше Ягуша, която още не бе дошла на себе си, още яко се държеше за стената и тежко дишаше.
Влезе Йенджих и раздуха огъня в огнището, сложи гърнетата с вода и все се въртеше из къщи. Те си казаха по някоя дума и се поглеждаха с яростни гладни очи, като да искаха да се изядат…
Много скоро след това дойде и Доминиковица, навярно беше сърдита, защото още в пруста се скара нещо на Шимек, а като видя Матеуш, изгледа го сурово, не обърна внимание на поздрава му и възви към килера да се преоблече.
— Върви си, че мама ще те навика… — молеше го тихо Ягна.
— Ще дойдеш ли при мене, Ягушо? — питаше той.
— Прибра ли се от скитане? — каза старата, като че ли едва сега го видя.
— Върнах се, майко… — смирено рече той и искаше да й целуне ръка.
— Ах, дано кучка майка да ти бъде, не аз! — изхока го и дръпна ръката си ядосано. — Що си дошъл тука, бре? Казала съм ти вече, че нямаш работа тук…
— При Ягуша дойдох, не при тебе — надменно извика той, вече ядосан.
— Да оставиш на мира Ягуша, чуваш ли! Да я оставиш на мира, не ща зарад тебе после да я разнасят хорските уста по селото като някоя последна… да се не мяркаш пред очите ми!… — изкрещя Доминиковица.
— Крещиш като сврака, та цяло село да те чуе…
— Нека чуе, нека се сберат, нека знаят, че си се залепил за Ягна като репей за кучешка опашка, та и с ръжена не може да те изгони човек!…
— Да не беше жена, бих ти понаместил малко ребрата за тия думи…
— Опитай се, разбойнико неден, опитай се, куче… — и тя взе железния ръжен от огнището.
Но свърши с това, защото Матеуш плюна, излезе бързо и тресна вратата след себе си — нима с жена ще вземе да се бие и да става за смях на цяло село?
Като си излезе той, тя се нахвърли на Ягна, закрещя й и всичките ядове, що бе насъбрала, изтърси върху нея… Ягуша седеше тихо, примряла от страх, но когато думите на майка й я боднаха по-силно, трепна, завря глава в завивките и избухна в плач и укори… Много бе нажалена… наистина, съвсем не бе виновна за това… нито го бе викала… сам дойде, а пролетес, дето майка й спомена, то пък… срещна я при прелеза… е, можеше ли да се отърве от такъв змей?… Като я хвана… как можеше да му избяга?… Винаги тъй ставаше с нея, да я погледне някой по-втренчено или пък да я стисне силно… всичко се разтреперва в нея, силите й я напущат, така й отмалее под лъжичката и тя отпада и нищо не знае… Що е крива тя?
Поплака си тя тихо, през сълзи, докато старата омекна и почна грижливо да изтрива лицето и очите й, да я гали по главата и да я успокоява.
— Мълчи, Ягушо, не плачи… че очите ти ще се зачервят като на заек, пък как ще идеш у Боринови?
— Време ли е вече? — попита тя след малко по-спокойна.
— Време е; и хубаво се облечи, хора ще има там, па и сам Борина следи…
Ягуша стана веднага и се залови да се облича.
— Да ти стопля ли мляко?
— Никак не ми се яде, майко.
— Шимек, грееш се, смачканяко, а кравите там тракат зъбите си по празни ясли! — изля тя останалия си яд на Шимек, та той избяга, да не би нещо друго да го сполети.
— Струва ми се — говореше тя по-тихо, като помагаше на Ягна да се премени, — че ковача се е сдобрил с Борина. Срещнах го, че водеше от стария едно хубаво теле… Жалко… Поне петнайсет рубли струва… може и на добро да е, дето са се помирили, че и ковача е един бъбривец, па и законите знае… — Тя отстъпи няколко крачки и с наслада гледаше дъщеря си. — Ох, тоя разбойник Козела като че ли пак са го пуснали, всичко трябва да се затваря и да се наглежда…