Южка го отбрани и му помогна да стане, а той гълчеше сърдито…
Полека-лека разговорът мина на друго.
Всички говореха тихо, а гълчавата стана като в кошер преди роене и пак смехове и шеги, и такава веселба, че очите непрестанно искряха, устата неспирно се смееха, а работата бързо напредваше, ножовете пращяха по кочаните и зелките като куршуми всеки миг падаха на постланото и се трупаха на все по-голям куп. Антек пък нарязваше над голям чебър при огнището; беше само по риза и по шарени от плат за вълненик панталони, зачервил се, с разчорлена глава и изпотено чело; здравата работеше, но постоянно се смееше и шегуваше, а бе тъй строен, че Ягна поглеждаше към него като към картинка, и не само Ягна… а и той, като поспирваше, за да си почива, тъй весело поглеждаше, че тя навеждаше очи и се изчервяваше. Никой не виждаше това освен Ягустинка, която се правеше, че не вижда, но кроеше на ума си как да го разнесе по село.
— Марчиха като че ли е родила, знаете ли? — захвана Клембовица.
— Не й е първица, всяка година става това с нея.
— Жена като бивол, на нея само дете й изсмуква малко кръвта от главата… — промърмори Ягустинка и искаше да каже нещо по-нататък, но другите й се скараха, че такива работи пред момичета не се приказват.
— И по-хубави работи знаят те, не бойте се. Такива времена настанаха, че и на сополана, дето пасе гъските, вече не приказват за щъркела, защото в очите ще им се изсмее… някога не беше така, не беше…
— Е, ти знаеше всичко още когато с кравите ходеше… — рече сериозно старата Вавжоновица — нима не помня какви ги не правеше по пасищата…
— Като помниш, дръж си го за себе си — извика остро Ягустинка.
— Бях вече женена… с Матеуш, чини ми се… не, с Михал, така… нали Вавжон е третия… — мърмореше тя, като не можеше да улучи с кого.
— Ей, седите и не знаете що е станало! — извика, като влезе задъхана Настуша Голембова, сестрата на Матеуш.
Зачуха се любопитни въпроси от всички страни и всички погледи се устремиха към нея.
— Откраднали конете на воденичаря.
— Кога?
— Ами преди малко. Ей сега Янкел казваше на Матеуш.
— То Янкел веднага знае всичко, дори и по-рано…
— Коне като аждери!
— Из конюшнята ги извели. Ратая отишъл за ярма на воденицата, връща се и нито коне, нито сбруите им, а кучето лежи отровено и туйто!
— Иде зима и започват историите!
— Па няма и наказание за такива крадци… Ами, какво ще му направят: ще го тикнат в затвора, ще му дават да яде, ще си поседи на топло, ще се изпракса с другари, та като го пуснат после, още по-добър, учен крадец.
— Моя кон да откраднат така, па да го хвана тогова, на място ще го убия като бясно куче — извика един от момците.
— Това му се пада на такъв, защото само глупаците търсят правда на тоя свят. Всеки има право да си търси своето.
— Да пипнеш такъв и да го убиеш, дори и цяла дружина да сме, няма наказание, нима всичките ще накажат?
— Ами… така беше някога… бях вече с втория си мъж… не, чини ми се още с Матеуш…
Но влезе в къщи Борина и прекъсна разговора.
— Така си шепнете на ухо, та отвъд вира се чува! — заприказва весело той, свали шапка и се ръкува с всекиго поред. Трябва да беше попийнал, защото бе червен като рак, разкопчал клашника си и приказваше силно и повечко от обикновено. Искаше му се да седне до Ягуша, но не се решаваше, па нямаше да бъде и добре така пред хората, преди да е сгодена за него, та само весело разговаряше и с удоволствие я гледаше тъй хубаво пременена днес и забрадена с неговата кърпа.
Куба и Витек донесоха веднага друга пейка и я сложиха пред огнището. Южа я избърса с чиста кърпа и почна да слага върху нея паници и лъжици за ядене.
А Борина изнесе из килера тумбеста стъкленица с водка и започна да черпи всички поред.
Момичетата се поотказваха, та един от ергените се обади:
— Налитат на водка като котки на мляко, но чакат да им се молят.
— Ти си пияница загубен, по цял ден седиш у Янкел, та мислиш, че всички са такива!
И пиеха, обръщаха се, прикриваха с ръка лице, а другото изливаха на земята, начумерваха се, казваха „люта“ и връщаха чашата на Борина.
Само Ягна се опря и не пи, колкото и да й се молиха и да я уговаряха.
— Дори и вкуса на водката не знам и не искам да го знам — рече тя.
— Е, хайде сядайте, драги мои, да хапнем, каквото дал господ! — канеше старият.
След разни церемонии, както си му е ред, седнаха около пейката, почнаха да се хранят полека и от време на време позаприказваха.