— Дрън-дрън ярина на висока планина! По-хубава приказка ще ви кажа аз как човека се сдобил с вол:
— И моето е истина, както и на Рохо! — взе да се смее тя.
Цялата къща се заля в смях и веднага се посипаха шеги и разни приказки.
— Ягустинка всичко знае…
— Ами как, вдовица след трима мъже, тя ли няма да знае.
— Е па единия сутрин с камшик я учил, другия на пладне с ремъка, а третия надвечер с климия… — рече Рафаловият.
— И за четвърти бих се оженила, но не и за тебе, защото си глупав и ходиш сополив като чифутче.
— Както кучето на Исус не е могло без господар, така и жената не може без бой… затова и на Ягустинка й е мъчно… — подхвърли един от момците.
— Щурак… ти гледай само да не те види никой, когато пренасяш бащините си шиници жито у Янкел, а моето вдовство не закачай, то не е за твоя ум — озъби се тя остро, та всички млъкнаха, защото се страхуваха, че в яда си ще каже всичко, каквото знае, а много знаеше тя. Опака жена беше, упорита и за всяко нещо имаше що да каже. Често казваше такива неща, че тръпки побиваха човека и косата му настръхваше, пред нищо не се спираше, дори и пред свещеника и черквата. Неведнъж свещеникът я е съдил и карал да се вразуми, но нищо не помогна, а после тя разправяше по село:
— И без поп човек ще намери бога, само честен да е; по-добре ще стори той да си гледа икономката, че с третото е вече и пак ще го изгуби някъде…
Такава бе Ягустинка.
Щяха вече да се разотиват, когато влязоха кметът и помощникът. Ходеха по къщите да подканят хората утре според наряда да излезнат на трудова да поправят пътя зад воденицата, че е изровен от дъжда…
Но щом влезе, кметът разпери ръце и извика:
— Най-личните момичета е свикал, виж го ти него, дъртака!
И имаше право, тук бяха най-богаташките и от род моми — със зестра.
Та Борина е първенец в селото, нима ще повика и покани слугини, ратайкини и сиромахкини, дето по десет деца чакат да се облажат от една мършава крава!
Кметът поприказва с Борина насаме, но тъй тихо, че никой не чу, посмя се с момичетата и бързо си излезе, защото имаше да покани за утре още половината от селото. Скоро след това и всички взеха да се разотиват, че беше вече късно, па и зелето почти се свърши.
Борина на всички благодареше, всекиму поотделно, на старите жени отваряше и вратата и ги изпровождаше…
Ягустинка като си излизаше, рече високо:
— Да наспори господ за гощавката, но много добра не беше.
— Хайде пък ти…
— Стопанка ти трябва, Мачей, без това никакъв ред не може да има…
— Какво да правя, драга, какво да правя, божа работа, умря…
— Малко са моми! Всеки четвъртък гледат по село дали не ще излязат годежари от вас до някоя… — говореше тя лукаво, като искаше да изтръгне нещо от езика му, но Борина, макар че беше вече готов да отговори, само се почеса по главата, усмихна се и търсеше несъзнателно с поглед Ягуша, която се тъкмеше да излезе…
Антек това и чакаше, облече си нещо и излезе напред.
Ягуша вървеше сама към дома си, защото другите живееха от другата страна на воденицата.
— Ягушо — прошепна Антек и се подаде из тъмнината иззад някакъв плет.
Тя се спря, позна гласа му и потрепера.
— Да те придружа, Ягушо! — рече той и се озърна. Нощта беше тъмна, беззвездна, вятърът бучеше високо и блъскаше дърветата.
Обхвана я здраво през кръста и сгушени един до друг, изчезнаха в мрачината.
VIII
Сутринта гръмна по Липци новината за годежа на Борина с Ягна.
Кметът бил годежар, та кметицата, понеже кметът й забранил строго дума да не казва, докато той не се върне, чак надвечер изтича у съседите, уж сол назаем да си поиска, и на излизане не изтрая, ами хвана съседката под мишница и пошепна:
— Знаеш ли, Борина изпратил годежари на Ягна! Само да си мълчиш, че мъж ми каза да не казвам!
— Не може да бъде!… Нима пък ще се разтичам сега по селото!… Да не съм някое лапацало?… Такъв старец, а трета жена му се прищяло! Децата му какво ще кажат? Какъв свят настана! — изохка тя с ужас.
И щом кметицата си излезе, съседката сложи престилката си и бързо прескочи през градината у Клембови, които бяха наблизо, да поиска четка за повесма, защото нейната била затурена някъде.