— Чухте ли? Борина се жени за Ягна Доминикова! Ей сега са ходили годежари.
— Не, какво разправяш! Как така, децата му са вече големи, па и сам той е в години!
— Абе не е млад, ама не ще го върнат… не ще, такъв стопанин, богат!
— Па и тази Ягна, мари! Гледайте само! Подмяташе се с тоя, с оня… а сега първа господарка ще стане! Има ли правина на тоя свят, а?… А толкова моми седят… ето, и сестрините…
— А моите братови, а Копривянските, а Настуша? А други? Нима не са от род или не са хубави, честни.
— Сега ще има да се държи на голямо тя! И без това ходи като някой паун и вири глава.
— Няма така да мине това — ковача, па и другите деца няма да предадат току-така своето на мащеха, не!
— Пък ти, какво ще сторят? Имота си е на стария и той каквото каже, това ще е.
— Е, по право негов си е, но по правина — и на децата е.
— Ех, мила, правината е всякога на онзи, който умее да си я пази…
Наприказваха се, пооплакаха света и всичко, що става по него, па се разделиха, а от тях се разля и новината по цялото село.
Понеже нямаше много, нито бърза работа, а хората си бяха по домовете, тъй като пътищата бяха твърде разкиснати, по всички къщи си приказваха за тоя годеж. Любопитството, как ще се свърши всичко това, също така обхвана селото. Отнапред още се надяваха, че ще се стигне до бой, съдилища и разни други истории. Ами как, Бориновата сприхавост бе позната на всички, че като рече, и на свещеника не остъпва дори, па и Антековата упоритост познаваха.
Дори тия, които бяха излезли да поправят пътя при отнесения насип зад воденицата, и те оставяха сегиз-тогиз работата и се залавяха да си побъбрят за новината.
Каза един това-онова, каза друг и току най-сетне умният и уважаван старец Клемб рече сурово:
— Нещо лошо на цялото село ще се случи покрай това, ще видите.
— Антек няма да отстъпи, може ли? Ново гърло на софрата — рече друг.
— Ех, че си прост, у Борина има за още пет гърла, работата е за имота.
— Няма да мине без припис.
— Не е проста Доминиковица, всички ще ги оправи.
— Майка нали е, има кучешкото си право да се грижи за щерка си — подхвърли Клемб.
— Навърта се в черквата и трепере над парата, като евреин.
— Не дрънкай за хората каквото ти скимне, да не ти отрежат езика.
И така цял следобед селото се занимаваше с годежа, па имаше и защо: Бориновци са от род и стари стопани, а Мачей, макар и да не беше на никаква длъжност в селото, пак той водеше селския народ. Може ли, откак се помни, на голям имот седи, от деди и прадеди е в това село, умен, имотен — щат не щат, ще го слушат и тачат хората.
Само никой от децата му, нито дори ковачът, не знаеха за годежа; страхуваха се хората да се затичат да им обадят, да не би при първия им яд да си изпатят нещо.
Затова в дома на Борина още всичко бе спокойно, днес по-спокойно, отколкото друг път. Дъждът бе престанал и от сутринта времето бе почнало да се оправя, та още след закуска Антек и Куба с жените отидоха с колата в гората да наберат сухи съчки за огрев и да видят дали не би могло да се събира постилка.
Старият остана у дома си.
Още от сутринта той бе някак особено кисел, особено ядосан и само търсеше причина да стовари върху някого натрупалия се яд. Наби Витек, че не постлал още слама под кравите, та лежали до половината в тор, с Антек се скара, Ханка навика зарад момченцето, което пропълзяло пред къщи и се задънило в калта, дори и Южка нахока, че дълго се разтакава… а конете чакаха заради нея.
И когато най-после остана само с Ягустинка, която не бе си отишла от вчера, за да пази къщата, той съвсем не знаеше какво да прави. Постоянно си спомняше какво му разправи Ямброжи за посрещането от Доминиковица, какво рекла Ягна, но пак не доверяваше на себе си, а и на стареца много нямаше вяра, понеже за една чашка той можеше и да излъже. Току се тътреше по къщи, заничаше през прозореца към безлюдния път или пък гледаше неспокойно от пруста Ягушината къща — очакваше свечеряването като благодат…
Сто пъти го прихващаше да изтича до кмета и да го накара по-скоро да отидат — но остана у дома си, възпираха го Ягустинкините очи, очи свити, които непрестанно го следяха и светеха подигравателно и насмешливо.
„Вещица такава, върти с очите си като със свредел!“ — мислеше си той.