А Ягустинка ходеше по къщи и из двора с хурка под мишница и наглеждаше. Предеше тя, вретеното й бръмчеше във въздуха, насукваше нишката, наминаваше към гъските, към свинете, в обора, а Лапа сънен и натежал се мъкнеше подире й. Тя не приказваше със стария, ако и да знаеше добре какво го яде и трови толкова, какво го разтърсва. Най-сетне той се залови да набива кръстовища около стената, за да я настелят с постилка.
Тя често се спираше при него и най-после рече:
— Не ти спори днес работата.
— Не върви, не върви пущината.
„Содом ще настане тука, боже мой! Содом! — мислеше си тя, като се отдалечи. — Добре прави стария, че се жени, добре! Че не ожени ли се, такава издръжка ще му дадат децата, каквато и моите на мене! Цели десет морги земя като злато дадох и какво?… — Тя плюна от яд. — По чужда работа за по някой грошец ходя! Последна сиромахкиня ме направиха!…“
А старият, като не можеше вече да трае, бухна оземи брадвата и извика:
— Да опустее такава работа!
— Нещо отвътре те яде.
— Яде ме, яде…
Ягустинка приседна на пейката, източи дълга нишка, зави я на вретеното и тихо, някак плахо рече:
— Няма защо да се кахъриш и тревожиш.
— Ти знаеш ли?
— Бъди спокоен, Доминиковица е умна, па и Ягна е разумна.
— Добре го рече! — извика той зарадван и седна до нея.
— Ами как, нали виждам.
Дълго мълчаха и се споглеждаха един друг.
— Покани ме на сватбата, пък аз такава сватбарска песен ще ти изпея, че тъкмо на деветия месец ще кръщаваш… — захвана тя с насмешка, но като видя, че старият се мръщи, добави с по-друг тон: — Хубаво правиш, Мачей, хубаво. Ако и аз си бях подирила човек след смъртта на моя, сега нямаше да ходя по чуждите къщи, нямаше… Глупост направих, че повярвах на децата си, приписах им земята и какво?…
— Аз ни леха не приписвам! — рече твърдо Борина.
— Ум имаш, щом така приказваш, ум! Влачих се по съдилища и само похарчих, дето имах някоя пара, а правина не купих… и на стари години да се съсипвам и чуждо да работя! Дано покрай плетищата изпукате, кучета проклети, за злото, което ми сторихте! Отидох у тях в неделя, така, само да видя къщата, градината, дето с ръцете си съм я присаждала, а снахата като отвори една уста — дошла съм била като съгледвачка! Господи мили! Аз съгледвачка на бащиния си имот да ида! Помислих си, че на място ще падна и ще умра, така ми стана мъчно! Отидох при свещеника да ги посмъмре от амвона, пък той ми вика, че за тази им вина Исус Христос щял да ме награди!… Ами, как не… Който си няма нищо, за него и Христовата милост е добра, добра му е… но все пак по бих искала да съм си аз господарка на имота на тоя свят, да си спя под пухова завивка в топла стая, да си хапна блажничко и да си ми е весело…
И така разпалено взе да се оплаква от всичко, че Борина стана и излезе из селото към кмета, понеже се и мръкваше вече.
— Скоро ли ще отивате?
— Ей сега, само да дойде Шимон.
Скоро и той пристигна, та заедно отидоха в кръчмата да пийнат по чашка и да вземат арак за черпене. Ямброжи беше вече там и щом ги видя, дойде при тях; но не пиха дълго, защото Мачей ги подканяше да бързат.
— Тук ще ви почакам; щом приемат, заберете жените и веднага тука — викна подире им.
Те вървяха бързо посред пътя и калта пръскаше под краката им; мрачината ставаше по-гъста и покриваше света със сива тъжна пелена, в която потъваше цялото село. Само тук-там по къщите почнаха да блещукат светлини и кучета лаеха по портите, както бива обикновено пред вечеря.
— Куме — обади се кметът след малко.
— А?
— Струва ми се, че харна сватба ще направи Борина.
— Я направи, я не направи! — отвърна кисело Шимон, какъвто си беше мърморко.
— Ще направи! Аз, кмета, ти казвам, да знаеш. Аз съм насреща. Такава двойка ще направим от тях двамата, че хей!
— Само кобилата ще издържи, защото жребеца, чини ми се, не ще кара дълго!
— Това не е наша работа.
— Ама ще има да ни кълнат децата му…
— Чудо ще бъде! Аз, кмета, нали ти казвам.
И влязоха в къщата на Доминиковица.
В стаята беше светло, пометено, чисто — нали им се надяваха.
Годежарите казаха „Да бъде похвален“, поздравиха се с всички, понеже момчетата бяха вътре, седнаха на примъкнатите до огнището столчета и заприказваха за това-онова.
— Па един студ, като на зима е тръгнало — захвана кметът:
— Няма какво да се чудим, не иде пролет я!
— Превозихте ли вече зелето?